Опасна дарба или поредният Фауст

— Искаш да ги шпионирам?

— Виктория, все още не ти е известно, но съвсем скоро ще ти се отдаде възможност да научиш много повече, отколкото знаеш сега.

— Но нали умея да чета мислите им? Мога да науча, каквото пожелая.

— Това обаче има граници. Хората могат да го усетят. Както и да е, просто ми обещай, че ако ти дам още умения, ще бъдеш изцяло моя.

— Добре. Обещавам.

Мадам Вилрой се усмихна. Двете влязоха в един скъп бутик, който все още беше отворен. Стените и подът бяха черни и лъскави, а в обширното пространство имаше едва два манекена и четири маси, върху които лежаха няколко грижливо сгънати дрехи — неоправдано разхищение на място.

— Е? — попита Виктория.

— Какво?

— Трябва да ми кажеш колко истинско е всичко. Кой още го е правил?

Мадам Вилрой взе една черна блуза от близката маса и се зае да я разглежда. Преброи шевовете като зърна на броеница.

— Работила съм с някои от най-добрите. Известни хора, личности, които са останали в историята.

Виктория пристъпи по-близо.

— Но ти, скъпа, си най-добрата. Имаш най-голям потенциал.

Очите на Виктория светнаха.

— Кажи ми име? На кого още си помагала?

— Започнах с едно момиче от Египет. Бях с нея от раждането й. Тя беше по-амбициозна от съвременниците си. Искаше да стане фараон. И беше готова да даде всичко за това.

— Как се казваше?

Мадам Вилрой не обърна внимание на въпроса.

— Имаше още толкова други. В някои години работех с по няколко души. В други нямах нито един възпитаник. Понякога убиваха всички — инквизираха ги и ги преследваха като вещици. Тогава се скривах за известно време. Имаше едно момиче. Баща й не я обичаше.

Сърцето на Виктория подскочи. Мадам Вилрой продължи да разказва, като я изгледа косо.

— И затова я изпрати далеч.

— Къде живееше?

— В Лондон — усмихна се мадам Вилрой. Виктория се обърка. За мен ли говори? Но баща ми не ме е изпратил далеч. Той дори не знае, че съм заминала.

— Това момиче беше много талантливо. Впечатляваше всичките си учители. Всички я смятаха за блестяща. И въпреки това баща й не се интересуваше от друго, освен от по-малкото й братче.

Виктория усети как я обземат гняв и тъга.

— Той възлагаше всичките си надежди на момчето. Затова го отрупваше с внимание, любов и подаръци. И в същото време затвори момичето далеч от очите си, далеч от света.

— А тя мечтаеше ли повече от всичко да успее?

— Не просто да успее, скъпа. Тя мечтаеше да стане кралица.

— Кралица?

— Да, Виктория. Тя мечтаеше да стане най-могъщата жена на времето си. И беше готова да даде всичко, за да го постигне. Под пластовете коприна, които покриваха сърцето й, тя криеше черен мрак. А аз бях там през цялото време.