Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Устата на Виктория пресъхна.
— Мисля, че се сещам за кого става въпрос…
— Бях най-близката й приятелка… под друго име, естествено.
— Не мога да повярвам…
— Най-великата кралица, която Англия е имала. Целият свят се надпреварваше за вниманието й. Цената си заслужаваше, не мислиш ли?
Виктория кимна.
— Имаше и други. И сега има. Други, които веднага би разпознала.
— Наистина ли? Кои? Къде? — Виктория едва се сдържаше да не заподскача.
— Много са. Няма да ти разкрия всички. Помни едно нещо, Виктория — всичко е истина. И когато срещнеш някой, за когото всичко в живота изглежда лесно, спомни си, че има и други.
— Но как може да има толкова други, когато ти си само една?
— Не съм само аз. И ние сме много. Наоколо има легиони от гувернантки — отвърна мадам Вилрой и й намигна.
— И защо?
Мадам Вилрой остави блузата и се наведе към Виктория, за да прошепне в ухото й:
— Защото са много онези, които ни призовават в сърцата си. А ние откликваме на всеки зов. Сега е добре, поне вече не горят деца.
Виктория бе още замаяна, когато се приближи младата продавачка.
— Да занеса ли това в пробната? — момичето погледна блузата, която Виктория мачкаше несъзнателно в ръце.
— А, не, всъщност направо ще я купя.
— Чудесно, нека ви я увия — отвърна бодро продавачката. Твърде бодро за атмосферата в бутика. Явно беше нова. По всяка вероятност я бяха назначили заради приятната й външност, но само след месец и тя щеше да заприлича на останалите — намусена и апатична. Докато Виктория чакаше да плати, обзе я необяснима ярост. Не беше сигурна на какво се дължи — дали на спомена за баща й, дали на мисълта, че навън има други като нея, при това много по-добри, или на припомнянето за всички онези преуспели хора от миналото. Грабна плика от продавачката и изхвърча от магазина. Мадам Вилрой спокойно я последва. На улицата Виктория измъкна блузата от плика и изтърси:
— Грозна е.
— Ахам — мадам Вилрой очевидно беше съгласна.
Виктория дръпна рязко единия ръкав и го разпра до средата. След това се завъртя и нахълта обратно в магазина. Мадам Вилрой влезе след нея.
— Тази блуза е скъсана.
— О… съжалявам… Сигурна ли сте?
— Дали съм сигурна? Как да не съм сигурна? Вижте сама! Ръкавът е разпран.
— Но не беше така, когато…
Продавачката не знаеше как да постъпи. Днес беше първият й работен ден, а Виктория я плашеше.
— Лъжкиня ли ме изкарвате?
— Разбира се, че не…
— Не съм виждала по-отвратително обслужване. Най-напред ми продавате скъсана блуза, а после ме обвинявате в лъжа. А освен това ми губите времето.
— Съжалявам. Дайте ми секунда и ще ви върна парите.
— Ще ми върнете парите? Естествено, че ще ми ги върнете. Само че това няма да компенсира ужасното обслужване.
— Да, разбира се. Ще трябва да се посъветвам с управителя.
Момичето изтича към офиса отзад, а Виктория въздъхна дълбоко. Сега беше доволна. Чувстваше се добре. Настроението й се оправи. След няколко секунди момичето се върна.
— Добре, нека първо уредим връщането на парите. А като коледен подарък ви предлагаме ваучер за 200 долара. Надяваме се да дойдете отново.
— Коледен подарък? — изсъска Виктория. — Да сме наясно — ако ще ми давате нещо, няма да е подарък, а обезщетение за изгубеното време и енергия.
След тези думи тя скъса ваучера на две и излезе от магазина.
Малко по-късно, когато вече вървяха по улицата, изгледа косо мадам Вилрой и попита:
— Смяташ ли, че бях прекалено рязка?
— Трябва да отстояваш правата си, скъпа. Помни какво ти казах. Светът е пълен с глупаци, които трябва да се научат да си вършат работата.
— Да. Тези хора направо ме вбесяват.
— Гневът може и да успокоява.
— Казват, че е един от седемте смъртни гряха — пошегува се Виктория, а мадам Вилрой се усмихна снизходително.
— Ти си умно момиче, Виктория. — Нищо чудно, че баща ти те изпрати при мен…
Понякога Бисе пътуваше с часове с метрото — кръстосваше града от единия край до другия, от Кони айлънд до „Янки стейдиъм“. Седеше сгушена на седалката и слушаше разговорите на десетки различни езици. Ако я бяхте видели, нямаше да забележите нищо нередно — най-обикновено момиче, което се вози в метрото — понякога сама във вагона, друг път притисната от тълпата редовни пътници. За да упражнява руския си, вземаше линия R към Бейридж, а за гръцки — линия W към Астория. Ако искаше да послуша афганистански, знаеше, че една група жени пътуват с линия 5 и слизат в Южен Бронкс, за да отидат до Атлантик авеню, където са повечето пазари със стоки от Средния изток. Докато се возеха в метрото, скрити под черните си покривала, те обсъждаха какво ли не — от любимите си рецепти до това колко труден спорт е скуошът. Бисе сядаше близо до тях, преструвайки се, че чете книга, и попиваше разговорния език, който не можеше да научи от учебниците. Щеше да намери начин да се отблагодари за всичко научено, естествено по свой си начин. Както онзи път, когато във вагона се качи грохнал старец, който явно се беше изгубил. Дядото изглеждаше съвсем объркан и очевидно не можеше да се разбере с никой. Тогава тя го хвана за ръката и започна да му задава въпроси.