Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
А е света неделя. Светъл празник. Коледа.
След два дни тръгнахме за Домница.
Гърдите ми бяха се обадили отдавна. Това задъхване, което усещах още в София, в Търново, продължи по цялото настъпление. Макар че не носех нищо, шинелът просто ми откъсваше раменете. Като че някой ме натиска с всичка сила и ме свлича. Но война е, такова нещо не трябва да се казва. Все пак, въпреки всички взети от мен мерки, войниците забелязаха тая необикновена умора, която лицето не можеше да прикрие. Забеляза я и ротният и първата му грижа бе да ме посъветва да подам докладна записка, с която да помоля да ми се разреши кон.
Нито съветите, нито подканянията помогнаха.
Но ето, настъплението свърши, а походите щяха да продължат и настояването започна отново. Няма що, дадоха ми хартия и писалка. Писах, подписах и предадох.
Тая малка бележка бе първото ми и последно продиктувано литературно произведение.
Какъв е тоя полк! Все едно, че в мирно време бях подал бърза телеграма с отговор платен. Докато усетя, от щаба на полка се получи нареждане да се явя на полковия лекар.
Без да се познават, без и да знаят, без и да подозират, тук се видяха за пръв път синовете на срещналите се много преди Освобождението бащи. Тук видях за пръв път д-р Каролев.
Прегледа ме, изслуша ме с най-голямо внимание и ме освободи. Докато се върна в ротата, докато да се завъртя, от щаба на полка се получи бележка, че командирът ми разрешава кон.
Конният ординарец Петко бе повикан, началството му каза две думи. Петко изчезна. Тук Петко, там Петко, ундей Петко? Ето го, Петко връща се с едър, охранен кон. Конят — както и да е, ами седлото.
Петко гледа тържествуващ. Отново има полза от него! На Петко дай коне.
Конят се хареса на всички. Брей, що войници излязоха да го гледат, до там, че и на ротния хареса.
— Хайде да ги трампим казвам — когато забелязах как го гледа.
И тъй, тръгнахме за Домница. Дъжд. Това село ще припомни на мнозина разни епизоди. Имаше електрически лампички, панцерови фенери, свещи. С една дума, хем сме на война, хем не сме!…
Тук останахме цяла седмица. Почиваме, изкърпваме се, почистваме оръжието.
После заминахме за Максинени.
По пътя бяхме свидетели на една от най-страхотните, но и най-величествени картини, които гениалният художник — войната — може да нарисува.
Минахме по места, гдето руси и германци бяха се сблъскали. Телените им сгъваеми мрежи бяха само на десет-петнадесет крачки една от друга. Как ли са ги поставили? Окопите им — на по-късо от обикновеното разстояние. Германците и русите са били не по-далеч от шестдесет крачки!
Злокобната утрин е изненадала и едните, и другите. Още при най-първо зазоряване намиращите се прилепени до самите телени мрежи руси и германци са почнали да се оттеглят, да се прибират в окопите си. Но и от двете страни всички до един са избити. Първият на самата телена мрежа, вторият на две-три крачки, третият на четири-пет. Така с всички постове!
Цялото това пространство е просто надупчено като решето от артилерията, която и от двете страни е стреляла с поразителна и унищожителна точност. Гъсто натъпканите с войници окопи са пълни с трупове — един до друг, един върху друг. Някъде цели купища. На места артилерията ги е изравяла от окопите, като е създала всички възможни и невъзможни положения, придружени с най-невероятни разкъсвания на телата.
Няколко души се запътихме към другата страна. И войници ни следват. Разкъсаната телена мрежа служи за врата. Следващи роти правят същото. Никой не ги спира. Нека любознателният ни войник види всичко. Примерът е поучителен.
А сняг обвил земята. Гарги. Верешчагинова картина.
На всички убити липсват ботушите. Кой ли ги е взел? Не зная. Но спомням си, когато преди няколко месеца на един още жив бяха издърпани от краката!
Тук легендата, която бе се създала всред нашите войници, се разби напълно! Сами те, ужасени, се изказваха.
Известно бе с каква мощна артилерия разполагаха германците. Не атакуваха преди оръдията им да бяха разрушили физическата съпротива на противника, преди да бяха го сломили морално, преди да бяха му нанесли големи загуби. И нашите войници мислеха, че германците не дават жертви.
Пътят ни, който минаваше на дълго разстояние, все покрай пълните с трупове окопи, разкри на нашите грозната истина.
— Брей, че леш!
Тая леш бе все от млади, просто момчета, ясно, от най-последните, може би най-последния набор. Всички отлично облечени, с много хубави чорапи, а на пагоните — вензели, шефски баварски полк. Какъв път бяха изминали тези баварски деца, за да стигнат най-после далечните си гробове, които тъй нетърпеливо ги чакаха!