Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Сняг. Гарги. Война. И велика Германия.
В Максинени сменихме 25 полк. Тук, не в селото, разбира се, а километри и километри пред него, разбрахме що е сибирски студ. Тук и най-първият, и най-последният се убеди, че боят е миг от войната.
Заемахме охранението. Нали трябва да пазим границата? Какво охранение! Какъв ужас и какви още по-ужасни терзания!
Охранението се заема в открита местност, свърталище на най-отчаян вятър, който свири, пронизва и коси. Никакви закрития. Никакви блиндажи. Само малки, плитки окопи, в които може да се седне. А главата, гърдите, стомахът — на открито. Сняг, студ, вятър, виелица.
Вали и ни закрива. Заринати от сняг войници. Измръзнали. Замръзнали.
На позиция стоим по 2 дни. Два дни. Четиридесет и осем часа.
В град, зиме, човек отиде за 20–30 минути на пазар, по работа и премръзнал, бърза да се прибере. А тук — 2,880 минути!
Постовете и заставите мръзнат. Измръзват. Замръзват. Само тук-там през тоя първи ден задими плах огън и веднага угасва. Защото… защото, стане ли малко по-ясно, артилерията само това чака.
И затова всеки се нагласил върху няколкото шепи слама, които е получил. Но преди да ни стопли, сама сламата е изстинала. И не само изстинала, а и измръзнала, замръзнала.
Стане някой да се разтъпче. Никой не го спира. Ако го спре, няма с какво после да му се помогне.
Срещу нас русите също убийствено зъзнат. Голяма група излиза и почва да скача. Нашите също наскачват. И се почва гоненица, борба! Между руси и българи ли? Нищо подобно. Руси с руси. Българи с българи. Виждаме се, почти се гледаме. Здравствуйте, братушки! В тоя час и двете страни имат общ неприятел, суров, безмилостен.
Но страхът от него отстъпва пред друг, който не прощава.
Някой престарал се артилерийски наблюдател в голям кожух дава тревога. Артилеристите изскачат от топлите си закрития в селата, които се тресат от стрелбата: „Виу, виу.“ И нашата, и тяхната артилерия.
А ние и русите се „изпокриваме“ в дълбоките си окопи, поизкривяваме се, и снегът и вихрушката дозакриват телата.
На фронта е отново спокойно.
Тук до мен достига дълго странствувалият, изпратен от дома, колет. Голямо парче чудесно опушена сланина и кейк. Как мога да забравя тая картина! Седнал съм в „окопа“. От пояса нагоре съм на състрадателното милосърдие на съвсем несъстрадателно милосърдния вятър. Седнал съм, аз си зная как, а до мен един от другарите.
Ха малко от измръзнало-замръзналата сланина, ха малко от студено-изстудения кейк! Стана само на сланина и на кейк! Това са калории. Ако някои специалист не може да ви обясни точно и нагледно що значат, питайте нас — ние ще ви кажем. Може да ви кажем и нещо друго.
Колкото човек да се сдържа, не може цели 48 часа да се удържа! Хора сме, все ще стане нужда „да се поразходим“.
Снемеш ръкавицата, за да си услужиш, ръката замръзва. Ако все пак успееш, не можеш вече да се закопчееш. Тук бих казал нещо, което никой не би повярвал. Питайте някого от тези, дето гониха „рома̀нци по Рома̀ния“, той ще ви каже. Само да няма недоразумение — не сме се вдетинявали. Но питайте, не се стеснявайте. Всичко се пука и всичко още във въздуха замръзва!
А когато стане нужда да се отиде истински по н… — хайде, нека ви се съкратят страданията, които бихте понесли за наша сметка!
Връщаме се в селото. Два дни почивка. Всеки „почива“ и всеки мисли. Мислена почивка. Никой не се връща към миналото — то се забравя. Никой не мисли за настоящето — то не се чувствува. Всички мислим за бъдещето. А то още отсега ни смразява. Ще трябва отново да излезем. Нито ни се яде, нито ни се спи. Тук не мислим за калории. Тук сме обладани от страха.
— Опасвай се!
Каква страшна команда! Давам я, а като че някой на мен я дава. Защо някой? Сам си я давам. И я давам, пръв от взвода да я изпълнявам.
От по-рано още всеки се е въоръжил с колкото може по-широка и по-дълга дъска. Ще я носи далеч, но ще потрябва.
Един след друг войниците излизат, а студеният северен вятър още от вратата ги посреща. Бързо завиваме по максиненските улици. Излизаме от селото. Пред него сме. Като Наполеон пред Москва. Тук всеки от нас е Наполеон. По-голям от Наполеон! Двете роти, които отиват за смяна на другите две, спират.