Човекът от остров Луис

– Къде отиваш? – Челото на майка му се проряза от бръчка на загриженост.

– Имам среща с Дона в клуба в Кробост.

– О, значи баща ѝ е благоволил да я пусне? – Тонът на Маршели тегнеше от ирония.

– Мамо, моля те, не започвай.

– Ако това момиче имаше капка кураж, отдавна да е пратило преподобния Мъри по дяволите. Сто пъти ти казах, че можете да живеете при мен. И тримата, заедно с бебето.

– Не познаваш баща ѝ. – Фионлах почти изплю думите.

– О, познавам го, и още как. – Тук тя хвърли мимолетен поглед към Фин. – Не забравяй, че сме отрасли заедно.

– Да, но тогава той още не се е бил докоснал до Бога, нали? С такива като него, дето са намерили правия път, няма излизане на глава. Защо им е да слушат теб или мен, след като Всевишният им говори?

Фин усети странна тръпка, сякаш чуваше самия себе си. От момента, в който родителите му бяха умрели, целият му живот представляваше непрестанна битка между вярата и гнева. Ако вярата надделееше, го обземаше гняв към Бог, който бе отговорен за катаст­рофата. Затова по-лесно му бе да зареже вярата и да презира онези, които я имат.

– Време е да поговориш с него като мъж с мъж – каза Маршели, но в гласа ѝ липсваше убеденост, сякаш не вярваше, че синът ѝ някога ще е способен да се опълчи на Доналд Мъри. Фионлах също долови това и се подразни още повече.

– И за какво да му говоря? За великите си перспективи? За чудесното бъдеще, което мога да осигуря на дъщеря му и внучката му? – Той вече излизаше и вятърът почти отнесе последните думи. – Що не се разкараш и не ме оставиш на мира! – Сетне външната врата се захлопна подир него.

– Съжалявам – каза Маршели, изчервена от смущение.

– Няма за какво. Той е просто едно момче, изправено пред твърде тежки отговорности за възрастта си. Трябва първо да довърши образованието си. Тогава ще може да гледа деца и семейство.

– Няма да го направи – поклати глава тя. – Бои се да не ги загуби. В края на годината смята да напусне училище и да си намери работа. Да покаже на Доналд Мъри, че приема ролята си сериозно.

– Като пропилее единствения шанс да изгради някакво бъдеще? Положително Бог не иска и той да поеме по стъпките на баща си.

Очите на Маршели припламнаха негодуващо за миг, но тя си премълча.

– Поне едно е сигурно – побърза да добави Фин. – И самият Доналд не би го уважавал, ако постъпи така.

– Много мило от твоя страна да се появиш след всички тези години и да започнеш да ни учиш как да уреждаме животите си. – Тя вдигна чиниите и ги струпа с трясък на плота до мивката. После сама опря длани върху него и обори глава. – Писна ми, Фин. Писна ми от всичко. От тормоза на Доналд Мъри и неговото набожно лицемерие. От мекушавостта на Фионлах. От това да уча на стари години и да се надявам на неща, които навярно никога няма да станат. – Тя си пое пресекливо дъх. Когато изправи гръб и се обърна отново към Фин, личеше, че е на прага да рухне. – А ето сега и баща ми. Какво ще правя с него?