Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
По някакъв начин се озовах седнал редом с Катрин и раменете ни се докосваха. Можех да усетя нейната топлина през пуловера, да подуша аромата, който ми се щеше да вдишвам до безкрай. Нямам представа какъв беше, но винаги витаеше около нея. Леко тръпчив, вероятно някакъв парфюм или тоалетен сапун, получен от леля ѝ. Но неизменно ме възбуждаше.
Леко замаян от бирата, добих кураж, на какъвто и сам не знаех, че съм способен. Протегнах ръка и я прегърнах, а тя се прислони до мен.
– Какво се е случило с вашите? – попитах. Това бе въпрос, който рядко се задаваше. В сиропиталището не ни поощряваха особено да мислим за миналото си.
– Майка ми умря – каза тя след продължителна пауза.
– А баща ти?
– Бързо успя да си намери друга жена. Такава, която да му народи куп хлапета, като добра католичка. Мама получила усложнения при раждането ми и не е могла да има повече деца.
– Не разбирам – рекох объркано. – Защо не си останала да живееш при тях?
– Тя не ме искаше.
Усетих жегване от болката в гласа ѝ. Едно беше да изгубиш родителите си, а съвсем друго – собственият ти баща да те прогони, защото не си желан. Погледнах я крадешком и останах потресен от сребристите сълзи, които се стичаха по бузите ѝ под лунната светлина. Бедната, смела Катрин. Възбудата, която бях изпитвал допреди минута се стопи и сега исках единствено да я утеша, да знае, че е желана от някого на този свят.
В същия момент откъм отсрещната страна на оберлихта настъпи оживление. Няколко момчета бяха взели още неотворената бутилка бира на Питър и я подхвърляха помежду си, като го дразнеха и караха да тича наоколо в напразни опити да я улови. Алекс Къри явно бе инициаторът, съдейки по това как подвикваше и насърчаваше останалите. Всеки знаеше, че на Питър леко му хлопа дъската и че е лесна жертва, ако не съм аз да го защитя.
Разбира се, не можех да меря сили с Алекс Къри, но станеше ли дума за Питър, бях готов да се опълча на всекиго. Бях дал обещание на майка си и нямах намерение да го нарушавам.
– Ей! – извиках почти с пълен глас, ставайки от мястото си. Играта моментално спря и от всички страни ми зашъткаха. – Зарежете тая простотия – казах в застиналия нощен въздух. Забелязах, че звуча доста по-храбро, отколкото се чувствах.
– И кой ще ни накара, ти ли? – попита Алекс.
– Да, и ако не вярваш, ще ти сритам задника.
Нямах съмнение чий задник щеше да бъде сритан в крайна сметка, но съдбата бе решила иначе. Преди Къри да успее да отвърне, Питър се метна към него, за да вземе бирата си, но успя само да я избие от ръката му. Тя се превъртя няколко пъти и падна право върху оберлихта, като го строши. В следващия миг тишината бе взривена от звучна експлозия. Бутилката падна върху пода на залата отдолу като пенеста бомба, последвана от същински дъжд от стъкло.
– Света Богородице, Майко Божия – чух Катрин да шепти. Последва невъобразима суматоха, в която всички бяха на крака, а сенки на момчета и момичета се стрелкаха в паника към източното и западното крило, зарязвайки бира и храна на покрива.
В тъмнината на тясното стълбище всеки блъскаше с лакти останалите, мъчейки се да си пробие път към долната площадка. Накрая се изсипахме като торба подплашени плъхове в спалното помещение и се устремихме по посока на своите легла.
Когато вратите се разтвориха и лампите светнаха, всеки вече се беше завил презглава и се правеше на заспал. Това, естествено, нямаше как да заблуди господин Андерсън. Той застана на прага с мораво от гняв лице, а черните му очи хвърляха мълнии. Няколко секунди остана мълчалив, изчаквайки разчорлените глави да се надигнат от възглавниците, а престорено сънените физиономии да се извърнат към него. Щом заговори, гласът му бе овладян, почти спокоен, което го правеше още по-застрашителен.
– Знам, разбира се, че не всички сте участвали в това. Затова призовавам онези, които не са виновни, да се разграничат сега, освен ако не искат да споделят наказанието на останалите.
Разсилният се появи зад гърба му, все още по чехли и пижама. От целия персонал на заведението той се държеше най-добре с нас, но сега лицето му бе пребледняло, а очите му сновяха плахо. Господин Андерсън се приведе към него и той прошепна няколко думи в ухото му, твърде тихо, за да ги чуем. Директорът кимна и го освободи, след което отново се обърна към нас.