Човекът от остров Луис

Действително, приликата бе поразителна.

После дойде ред на снимките от собствената ѝ сватба.

Абсурдно ярки цветове от шейсетте, широки панталони, ризи на цветя с огромни яки. Дълги коси, бретони и бакенбарди. Фин се почувства почти неудобно заради тези хора и се запита как ли бъдещите поколения ще гледат на фотографиите от собствената му младост. Онова, което днес е шик, почти винаги изглежда смехотворно в ретроспекция.

Самият Тормод изглеждаше на около двайсет и пет, с гъста къдрава коса, обрамчваща лицето му. Фин никога не би го разпознал като стареца, чиито очила бе извадил от писоара предния ден, макар и да имаше известно сходство с едрия як мъж от детските му спомени от фермата, вечно облечен в син работен комбинезон и с платнено кепе, килнато на тила.

– Имате ли по-стари снимки на съпруга си? – попита.

Госпожа Макдоналд поклати глава.

– Не и отпреди сватбата. Докато се срещахме, все още нямахме фотоапарат.

– А на роднините и семейството му?

– Той не донесе нищо със себе си от остров Харис.

– Какво се е случило с родителите му?

Старата жена напълни отново чашата си от чайника, загърнат с плетено покривало, и предложи да долее и на гостите.

– Не, благодаря, госпожо Макдоналд – рече Фин.

– Щеше да ни разправяш за родителите на татко – подкани я Маршели.

Тя подуха внимателно чая си.

– Няма какво да разправям, миличка. Те са умрели още преди да се запознаем.

– Нямаше ли някой от негова страна на сватбата? – попита Фин.

– Нито един човек. Виждате ли, Тормод е бил единствено дете. Повечето, ако не и всичките му роднини са емигрирали за Канада някъде през петдесетте. Той не говореше много за тях. – Настъпи пауза, през която мислите ѝ сякаш се устремиха към някакви далечни спомени. – Странно... – рече накрая, но замлъкна отново.

– Кое е странно, мамо?

– Татко ти беше много набожен човек. Сигурно помниш – ходене на църква в неделя сутрин, четене на Библията следобед, молитва преди всяко хранене.

– Трудно бих могла да забравя – рече Маршели, хвърляйки печална усмивка към Фин.

– И много почтен. Със справедливо отношение към всички, освен...

– Към католиците, знам – прекъсна я Маршели. – Наричаше ги паписти и ги мразеше в червата.

– Никога не съм одобрявала това – поклати глава майка ѝ. – Баща ми принадлежеше към англиканската църква, която не е чак толкова различна. Освен че няма папа, разбира се. Откъде идваше тази ненавист у него към католиците, не мога да разбера.

– Понякога съм се чудила дали не ги хулеше на шега.

– О, сериозен беше, и още как.

– Та за кое казвахте, че е странно, госпожо Макдоналд? – намеси се Фин в опит да върне разговора към първоначалното му русло.

Тя го изгледа объркано за секунда, преди да се сети за какво става дума.

– А, да. Снощи прехвърлях някои от нещата му. Той е събрал купища вехтории през годините. Държеше ги в стари кутии за обувки, в шкафовете и чекмеджетата на стаята за гости. Не знам за какво му бяха, но прекарваше там по цели часове в ровене из тях. – Тя отпи от чая си. – Та на дъното на една от тези кутии открих нещо, което ми се стори... малко необичайно.