Човекът от остров Луис

– Какво, мамо? – Маршели бе явно заинтригувана.

– Чакайте, ще ви покажа. – Майка ѝ излезе и след минута се върна, като се настани между тях на дивана. Протегна дясната си ръка над масичката за кафе и когато разтвори шепа, върху страниците на сватбения албум изпадна сребърна верижка с малък, потъмнял медальон. Те се наведоха по-близо и Маршели го вдиг­на, за да го разгледа.

– Свети Кристофър – каза. – Покровителят на пътешествениците.

Върху износената повърхност бе изобразен светецът, подпрян на своята тояга и пренасящ малкия Христос през бури и мътни води. Свети Кристофър, закриляй ни, бе гравирано околовръст.

– Доколкото знам – сви рамене възрастната дама, – католическата църква го е деканонизирала преди около четиресет години, но той все пак си остава част от нейната традиция. Какво търси нещо подобно у баща ти, умът ми не побира.

Фин се пресегна и взе медальона от Маршели.

– Може ли да го покажем на съпруга ви, госпожо Макдоналд? Ще бъде интересно да проверим дали ще събуди у него някакви спомени.

– Разбира се – махна с ръка тя. – Вземайте го. Задръжте го или го изхвърлете, все ми е едно. На мен не ми трябва.

С известно усилие Фин убеди Маршели, че е по-добре да я остави у тях и първо сам да поговори с Тормод. Нейното присъствие щеше да предизвика твърде много асоциации, които можеха допълнително да замъглят спомените му. Той пропусна да ѝ каже, че иска да свърши и още нещо на път за старческия дом.

След като се отдалечи достатъчно, за да не може да го види, свърна от шосето по посока на кробостката църква. Гумите на колата изтрополиха през решетката за овце5 на входа на просторния паркинг. Църквата бе мрачно и сурово здание. Нямаше религиозни фризове и орнаменти, нямаше витражни прозорци, нито дори камбана в камбанарията. Нищо, което да разсейва преклонението пред Бога. Един бог, разглеждащ развлечението като грях, а изкуството – като идолопоклонство. Вътре липсваше орган или пиано. Само жалните песнопения на вярващите отекваха под сводовете ѝ по време на Сабат.6