Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Изчаках го да отмине и щом нощта го погълна отново, предпазливо заобиколих паметника. Едва тогава прочетох името, издълбано върху него. И всяко косъмче на главата ми настръхна.
Мери Елизабет Макбрайд.
Името на майка ми. Знаех, разбира се, че не тя е погребана отдолу. Въпросната Мери Елизабет бе лежала на същото място близо двеста години. Но не можех да се отърся от усещането, че именно майка ми ме е насочила към това скривалище. Че макар да ме е натоварила с грижата за брат ми, в същото време не е спирала да бди над мен.
Обърнах се и побягнах обратно в посоката, от която бях дошъл, а сърцето ми се мъчеше да изхвръкне от гърдите. Стигнах открехнатата порта от ковано желязо, минах през нея като призрак и се устремих към задния вход на сиропиталището. За пръв и единствен път в живота си се радвах да се озова между неговите стени.
Дълго лежах буден и треперещ в леглото, докато сънят накрая не ме надви. По някое време бях събуден от Питър. Още бе нощ и приведената му над мен фигура се очертаваше в правоъгълниците лунна светлина, падаща през прозорците.
– Джон – докосна ме по лицето той със загрижен шепот. – Джони, защо плачеш?
Ако приключението на покрива завърши печално, това бе изцяло по вина на Алекс Къри. Той беше изпечен хулиган, по-голям от повечето от нас и прекарал най-дълго време в сиропиталището. На ръст достигаше господин Андерсън и вероятно бе по-як от него. Навремето, според разказите на останалите, редовно бе ял бой с кожения ремък заради буйния си и непокорен нрав, но от две-три години насам физиката му бе укрепнала дотолкова, че дори директорът явно се боеше да го пердаши. Напоследък отказваше да подстригва гъстата си черна коса и бе пуснал прическа като на Елвис – с бухнал перчем отпред и зализана отзад на тила. Мисля, че тогава Питър и аз за пръв път узнахме за Елвис Пресли. Поначало знаехме твърде малко за нещата извън нашия собствен малък свят. Из сиропиталището се носеха слухове, че Алекс щял да напуска и да бъде пратен в общежитие. Вече бе станал твърде голям за възможностите на господин Андерсън.
Един ден Катрин дойде при нас със смигване и съзаклятническа усмивка. Каза ни, че тя и още няколко момичета са получили колети през седмицата и че следващата вечер ще се състои среднощно пиршество на покрива.
– Как да стигнем там? – попитах.
Тя ме изгледа и поклати глава, изпълнена със съжаление към моята неопитност.
– И в двете крила има стълбища, водещи към тавана. Щом се качите на най-горната площадка, ще видите врата отстрани. Тя никога не се заключва, а оттам тръгва по-тясна, дървена стълба към покрива. Той самият е плосък и напълно безопасен, стига да стоиш далеч от ръба. Единственото място, където момчетата и момичетата могат да се събират без проклетият персонал да им виси над главите. – Тя се ухили похотливо. – Може да стане интересно.
Начаса усетих възбуда, сякаш едър червей се загърчи дълбоко в слабините ми. Отдавна се бях научил да мастурбирам, но никога дори не бях целувал момиче. А изражението в очите на Катрин бе доста недвусмислено.
През целия следващ ден едва сдържах вълнението си. Часовете в училище се точеха вбесяващо бавно и в края на следобеда не помнех нито една думичка от тях. На вечеря в столовата ядохме малко, за да не развалим апетита си за предстоящия пир. Разбира се, не всички щяха да дойдат. Някои се бояха, а други бяха твърде малки. Мен обаче не можеха да ме удържат дори с въже, а Питър поначало нямаше страх.
Малко преди полунощ общо десетина момчета се измъкнахме от спалното помещение. Алекс Къри водеше групата. По неведом за мен начин бе успял да се сдобие с дузина бутилки бира, които разпредели помежду ни, за да ги носим.
Никога няма да забравя усещането, което изпитах, излизайки от тъмното стълбище върху просторния, облян от лунната светлина покрив. Това бе бягство, освобождаване, далеч надхвърлящо дори тайните ми разходки напоследък. Идеше ми да вирна лице към небето и да извикам. Естествено, не го направих.
Събрахме се по средата, зад фронтона с часовника и леко встрани от големия оберлихт, осветяващ горния етаж. Момичетата носеха храната, момчетата – бирата и всички насядахме в рехав кръг, като се тъпчехме с курабии, сирена, сладкиши и топяхме пръсти в буркани с конфитюр. Отначало говорехме шепнешком, но след като бирата накваси гърлата ни, станахме дръзки и безгрижни. Аз за първи път в живота си опитвах алкохол и ми се нравеше усещането от пенливата горчива течност, която се вливаше така леко в гърлото и сваляше всички задръжки.