Човекът от остров Луис

– Защо се разделихте двамата с Мона? – попита Маршели и след кратко колебание добави: – Само заради инцидента със сина ти ли?

Фин поклати глава.

– Това беше просто точката на пречупване... след дълги години, прекарани в удобна заблуда. Ако не беше Роби, вероятно много по-рано всеки щеше да хване своя път. Бяхме приятели и не мога да кажа, че не сме имали хубави моменти, но всъщност никога не съм я обичал.

– Защо тогава се ожени за нея?

Той я погледна в очите и се замисли, насилвайки се навярно за пръв път да се изправи пред истината.

– Вероятно по същата причина, по която и ти се омъжи за Артър.

В мълчанието, което последва, тегнеха всички пропилени години, оставени да се изплъзнат между пръс­тите им. Маршели се обърна отново към печката, неспособна да понесе напрежението.

– Не можеш да ме виниш за това. Ти бе този, който ме прогони.

Външната врата се отвори, пропускайки за кратко вятъра и дъжда. Фионлах се появи на прага с порозовяло лице, мокри дрехи и полепнала по гумените ботуши кал. Изглеждаше учуден да завари Фин на кухненската маса.

– Събличай се и сядай – рече майка му. – Вечерята е готова.

Младежът събу ботушите, окачи якето си на закачалката и отвори хладилника за бутилка бира.

– Е, какво стана с дядо?

– Баба ти не го иска повече у тях. – Маршели отметна кичур коса от лицето си и постави на масата три чинии с чили кон карне,4 сервирано върху подложки от варен ориз. – Трябваше да го оставим в старческия дом „Дън Айсдийн“, докато реша какво да правя с него.

Фионлах се залови да тъпче устата си с храна.

– А защо не го доведохте тук?

Маршели хвърли крадешком поглед към Фин и той отново долови в него нотка на вина.

– Защото сега се нуждае от професионални грижи. Както физически, така и умствено.

Момчето обаче нямаше намерение да я оставя на мира.

– Това не ти пречеше да се грижиш за майката на Артър. А тя дори не беше твоя плът и кръв.

– А какво ще кажеш ти да му сменяш чаршафите всеки път щом ги нацапа? – В тона ѝ звучеше цялото негодувание, сдържано в продължение на двайсет години. – Да ходиш да го търсиш из полето, щом се загуби, да го храниш с лъжичка и да го пазиш час по час да не направи някоя беля?

Вместо отговор, Фионлах само сви рамене и продължи усърдно да омита чилито си.

– Има едно малко усложнение – намеси се Фин.

– Какво? – бегло го удостои с поглед младежът.

– Преди няколко дни край Сиадер са изкопали тяло на млад мъж, приблизително на твоята възраст. Уликите сочат, че е престоял в торфа около половин век.

Вилицата на Фионлах спря на половин път до устата му.

– Е, и?

– Бил е убит.

Вилицата бавно се отпусна обратно в чинията.

– Но какво общо има това с нас?

– Изглежда, че е имал някаква роднинска връзка с дядо ти. Което ще рече, че също с майка ти и теб.

– И как са могли да узнаят? – смръщи вежди Фионлах.

– Посредством ДНК – намеси се Маршели.