Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Храна и алкохол на покрива! Глупави момчета! Как очаквахте да ви се размине? Хайде, онези, които не са били там, да вдигнат ръце.
Той зачака и ето че тук и там из помещението колебливо започнаха да се вдигат ръце, обозначавайки виновниците на принципа на изключването.
– Така – кимна мрачно господин Андерсън. – А кой беше отговорен за набавянето на алкохола?
Мъртва тишина.
– По-живо! – прогърмя гласът му в нощта. – Издайте го, инак ще си изпатите наравно с него.
– Моля, господине, Алекс Къри донесе бирата – произнесе треперливо Томи Джак, един от най-малките сред нас.
Щеше да се чуе, ако някъде в Англия бе паднала карфица. Директорът се извърна към нарушителя, който бе седнал в леглото, опрял лакти върху коленете си.
– И какво ще направите сега? – попита предизвикателно Къри. – Ще ме нашибате с каиша ли? Само опитайте!
По устните на господин Андерсън пробяга злобна малка усмивчица.
– Ще видиш какво ще направя – отвърна само той. После пристъпи към малкия Томи и презрително процеди: – Никой не харесва момчетата, които портят приятелите си. Сигурен съм, че това е урок, който ще усвоиш добре тази вечер.
После угаси лампите, излезе и затвори вратата. След малко в мрака се разнесе уплашеният гласец на Томи:
– Аз без да искам, честна дума.
И ръмженето на Алекс Къри:
– Ах, ти, шибано копеленце!
Преди нощта да изтече, Томи наистина изпита върху собствения си гръб истината, че понякога да си държиш езика зад зъбите е най-разумното поведение. Повечето от онези, които вдигнаха ръце, също получиха подобни уроци
Останалите с трепет очаквахме възмездието, което господин Андерсън бе подготвил за нас на сутринта.
За наше удивление, не се случи нищо. Напрежението по време на закуска беше осезаемо – обичайно шумната столова бе смълчана, сякаш и питомци, и персонал бяха твърде уплашени, за да говорят. После, когато тръгнахме строени в колона по двама надолу по хълма към училището, безпокойството ни започна лека-полека да се разсейва. До вечерта почти бяхме забравили за инцидента.
Прибрахме се по обичайното време и всичко изглеждаше наред, с изключение на факта, че Алекс Къри го нямаше. Бе напуснал сиропиталището завинаги. Едва когато се качихме в спалното помещение, видяхме, че торбите с вещите ни са изчезнали. Всички до една. Изпаднах в паника. В моята беше пръстенът на майка ми. Втурнах се надолу по стълбите, пламнал от гняв и възмущение, и в коридора на първия етаж се сблъсках с разсилния.
– Къде са ни нещата? – извиках насреща му. – Какво сте направили с тях?
Лицето му бе с цвят на пепел, почти зеленикаво, а очите – пълни с безпокойство и вина.
– Никога не съм го виждал такъв, Джони – отвърна, а челюстта му леко потреперваше. – Щом тръгнахте за училище, изскочи от кабинета си като обезумял. Повика мен и още неколцина души да му помагаме и събра всички торби изпод леглата ви. Отнесохме ги в котелното помещение и аз трябваше да държа вратата на пещта отворена, докато той ги хвърляше вътре една по една. Всичките отидоха, станаха на пепел.
Усетих как яростта ме заслепява. Единствената вещ, останала от майка ми, бе изгубена. Пръстенът с преплетените змии. Изчезнал завинаги. Също и албумът с цигарени картончета на Питър. Последните ни връзки с миналото бяха прерязани. Изгорени заради дребнавата мъст на господин Андерсън. Ако можех, щях да убия този човек, без да изпитам нито капка угризение.
Дванайсета глава
Фин се чувстваше леко конфузно. Беше странно да се озове отново в този дом, навяващ толкова много спомени от детството му. Тук двамата с Артър бяха обучавани от господин Макинес. Тук си бяха играли като малки – първи приятели още от мига, в който бяха проходили. Къща, изпълнена с мрачните тайни, пазени по негласен обет дълбоко в сърцата им.
За Маршели това бе просто мястото, където бе живяла последните двайсет години. Години, прекарани в един брак без любов, в грижи за болната майка на нейния съпруг и в отглеждане на техния син.
След завръщането им от Сторноуей, тя бе поканила Фин да вечеря заедно с нея и Фионлах и той бе приел с благодарност. Другата алтернатива бе да се задоволи с кутия консервирана супа, която да стопли на малкия газов котлон в палатката си.
Денят още не бе приключил, но навън цареше сумрак заради ниските, плътни облаци, настъпващи откъм океана. Вятърът свиреше свирепо във всяка фуга, запращаше неспирни талази от дъжд срещу стъклата на прозорците и връщаше дима от камината обратно през комина, изпълвайки всекидневната с лютив мирис на тлеещ торф.