Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Какво става? – пита объркано той.
– Нали ще бягаме.
– Така ли?
– Разбира се. Снощи говорихме. Виж, даже си облечен.
Екън сяда и се оглежда.
– Вярно. – Спуска крака на пода, а обувките му оставят мръсни следи по чаршафа. – И къде отиваме?
– По-надалеч от Дийн.
– Какво е това Дийн?
– Ш-шт. Тихо, господин Андерсън може да ни чуе. – Улавям го под ръка и го повеждам към тъмния коридор.
– Чакай, да си взема чантата. – Той грабва сака от нощното шкафче и двамата излизаме навън. В дъното на коридора се вижда смътна светлина от кухнята и движещи се силуети. Чудя се дали някой не ни е издал. Ако е така, значи сме в капан. Усещам как Екън се държи за полите на палтото ми, докато пристъпваме предпазливо напред, стараейки се да не вдигаме шум. Вече се чуват и гласове. Мъжки гласове. Влизам рязко, за да ги изненадам. Някой ми беше казал това. Ако врагът е по-многоброен, най-доброто оръжие е изненадата.
Но те са само двама. Същите като нас, с шапки и палта, поставили багажа си върху кухненския плот. Единият ми се струва познат. Много е развълнуван и ми хвърля гневен поглед.
– Закъсня!
Откъде знае, че съм закъснял?
– Нали каза, веднага щом угасят лампите. Чакаме те от цяла вечност.
– Ние ще бягаме – обяснявам му.
– Да, знам – озъбва се той. – Но ти закъсня.
Другият само кима и мълчи, пулейки се като заек. Нямам ни най-малка представа кой е.
Екън ме побутва отзад. Какво иска пък той?
– Хайде, давай – казва.
– Кой, аз?
– Да, ти – изръмжава другият. – Идеята беше твоя, ти ще го направиш.
Мълчаливият кима ли, кима.
Озъртам се наоколо, чудейки се какво правим тук. После виждам прозореца и се сещам. Бягство! Прозорецът излиза отзад. Прескачаме стената и прекосяваме мочурището. Никога няма да ни хванат. Ще тичаме като вятъра, през асфалта и към дърветата.
– Добре, помогнете ми – казвам и придърпвам един стол към мивката. – Някой ще трябва да ми подаде куфара, щом изляза. Пръстенът на майка ми е вътре. Тя ми го е дала, за да ме пази.
Екън и кимащият ме придържат, докато се покатервам върху стола и стъпвам в мивката. Вече мога да достигна резето на прозореца. Но то, проклетото, не ще дори да помръдне. Натискам с всичка сила, докато пръстите ми побеляват.
Изведнъж коридорът зад нас светва. Чувам стъпки и гласове и в гърдите ми се надига паника. Някой все пак ни е изпортил. Мамка му!
Зад прозореца има само чернота и стичащи се капки дъжд. Трябва на всяка цена да изляза. Отвън ме чака свободата. Започвам да блъскам с юмруци, усещайки как стъклото се огъва от ударите ми.
– Спрете го! – вика някой. – Спрете го, за бога!
Най-сетне стъклото се чупи. Пръска се на парчета. Усещам болка, виждам кръвта, стичаща се по ръцете ми. Вятърът и дъждът ме блъсват в лицето и едва не ме събарят.
Някъде пищи жена.
Но аз виждам единствено кръвта. Тя пропива пясъка. Фосфоресциращата пяна на вълните се обагря в розово под лунната светлина.
Четиринайсета глава
Фин свърна с колата покрай кробосткия клуб, зад който се намираше футболното игрище. Отвъд следваха хълмовете, с пръснати по тях къщи, обърнати на югозапад, с гръб към ледения повей на арктическите ветрове. По цялата разпокъсана брегова линия морето беснееше, бучеше и се пенеше – неуморни табуни от бели коне, стоварващи се върху упоритите и неподатливи черни скали.
Слънцето ту се показваше, ту се скриваше през пролуките на гонените от вятъра облаци, хвърляйки хаотични петна от светлина върху торфените полета, където надгробни камъни, вкопани в меката почва, бележеха отминаването на поколенията. Малко встрани, на север, ясно се очертаваше горната част на фара в Бът. Фин предполагаше, че майката на Маршели е последвала някакъв първичен инстинкт, връщайки се към корените на своето детство. Към спомена за редките, изненадващо слънчеви дни, за свирепите бури, за вилнеещото море, стоварващо талазите си върху скалите в подножието на фара. От кухненския прозорец в задната част на едноетажната къща, където семейство Макдоналд се бе оттеглило на старини, се откриваше ясна гледка към скупчените бели и жълти постройки, където бе живяла някога, и към червеникавата тухлена кула на фара, устояла безброй сезони на стихиите, за да предупреждава моряците за дебнещите в морето опасности.
Докато госпожа Макдоналд им приготвяше чай, Фин надзърна през този прозорец и видя образуващата се на небето дъга, ярка и пъстроцветна на фона на мрачните облаци. Ослепителните слънчеви лъчи, докосващи на места океана, караха развълнуваната му повърхност да изглежда като кована мед.