Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Щеше да е най-лесно да отиде и да я прегърне, да я увери, че всичко ще бъде наред. Но това щеше да е заблуда. Нямаше смисъл да се преструват. Затова просто каза:
– Ела. Седни и ми разкажи всичко, което знаеш за него.
Тя се отблъсна отпаднало от плота и се отпусна върху стола. Напрегнатото ѝ лице изглеждаше бледо и изпито под ярката електрическа светлина, но все пак в чертите ѝ още личеше някогашното малко момиче. Момичето със сините панделки, което бе седнало до него в първия учебен ден и бе предложило да му превежда, защото неговите родители по някаква непонятна причина го бяха научили само на келтски. Той се пресегна през масата да отметне кичур коса от челото ѝ. За един кратък миг тя вдигна ръка и докосна неговата, преди да я пусне да падне отново. Мимолетен спомен за някогашната им близост.
– Татко е дошъл от остров Харис съвсем млад, на осемнайсет или деветнайсет години. Постъпил като ратай във фермата Милънейс. – Тя стана да вземе от шкафа полупразна бутилка червено вино и си наля една чаша. Предложи и на Фин, но той отказа. – Някъде по онова време срещнал майка ми. Нейният баща бил пазач на фара в Бът и семейството ѝ живеело там. Знам, че татко ходел всяка вечер след работа да я види, дори и за няколко минути. Независимо от времето. Седем километра във всяка посока. – Тя отпи голяма глътка от виното. – Това се казва любов, а?
– Наистина – усмихна се Фин.
– Посещавали заедно всички танцови забави. Излизали близо четири години, когато старият фермер на Милънейс внезапно умрял и трябвало да се търси нов наемател. Татко кандидатствал и го одобрили, но при условие, че се ожени.
– Добър повод за романтично предложение.
Маршели също неволно се усмихна.
– Мисля, че мама е била доволна, задето най-сетне нещо го е подтикнало да събере кураж. Оженили се в църквата в Кробост. Бащата на Доналд Мъри ги венчал и през целия си останал живот са се борили със земята, за да изкарват препитание и да отгледат мен и сестра ми. Откак се помня, баща ми нито веднъж не е напускал острова. И всъщност това е всичко, което знам за него.
Фин допи последната си останала бира.
– Тогава утре ще отидем да поговорим с майка ти. Тя трябва да разполага с повече информация от теб.
– Не ми се ще да те откъсвам от работата ти.
– Каква работа?
– Нали ремонтираш къщата на родителите си.
– Тя пустее вече от трийсет години, Маршели. Нищо няма да ѝ стане, ако изчака още ден-два.
4 Мексиканско ястие от месо с лют сос. – Б. пр.
Тринайсета глава
Мога да видя тънката ивица жълтеникава светлина, прозираща под вратата. От време на време някой минава по коридора и я засенчва, но не различавам никакви стъпки. Навярно носи обувки с гумени подметки, нарочно, за да не го чуват. Не като господин Андерсън. Неговите обувки известяват появата му отдалеч, като тиктакането на крокодила. Той иска да знаеш, че идва, да се боиш от него. И ние се бояхме.
Сега обаче не ме е страх. Цял живот съм чакал този момент. Бягство. От всички онези, които ме държат на места, където не искам да бъда. Е, да им го начукам. Ха! Колко е приятно да го кажа. Или поне да си го помисля.
– Да ви го начукам – прошепвам в мрака и се сепвам от собствения си глас.
Ако някой влезе сега, с мен е свършено. Ще видят, че съм с шапка и палто, че куфарът ми е стегнат. Вероятно ще повикат господин Андерсън и ще изям здрав пердах с каиша. Ще ми се по-скоро да угасят лампите. До сутринта трябва да съм стигнал достатъчно далеч. Надявам се останалите да не са забравили.
Не знам колко време е минало. Нима съм заспал? Светлината под вратата е изчезнала. Ослушвам се напрегнато, но не чувам нищо. Вземам чантата от леглото и полека натискам бравата. Проклятие! Трябваше първо да се изпикая. Но нищо, вече е твърде късно. Няма нито минута за губене.
Стаята на стария Екън е до моята. По-рано го зърнах в столовата и веднага го познах. Навремето той водеше келтските псалмопения в църквата. Харесвах тяхното звучене – толкова различно от католическите хорове на детството ми. Първобитно, като племенен напев. Отварям вратата, вмъквам се вътре и веднага го чувам как хърка. Светвам лампата. Върху нощното му шкафче има кафяв сак, а той се е свил под одеялото и спи като младенец.
Искам да го повикам по име, но то ми убягва. Как се казваше, дявол го взел? Но пък иначе пееше хубаво. Силен глас, ясен и пълен с вяра. Разтърсвам го за рамото. Той се обръща и аз дръпвам завивката. Поне е напълно облечен, това е добре. Вероятно просто се е уморил да чака.
– Екън! – чувам се да казвам. Да, точно това беше името. – Хайде, човече, да вървим.