Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
Японски кинжал за самоубийство на жени, обобщи Адриа. И продължи разходката до керамичните съдове. Остави ръкописите и гравюрите за накрая, тъй като се отнасяше към тях със страхопочитание.
– Хайде, кога ще дойдеш да ни помагаш, че имаме много работа?
Адриа огледа празния магазин и се усмихна възпитано на Сесилия.
– Когато баща ми позволи.
Тя понечи да каже нещо, но размисли и няколко секунди остана с отворена уста. После очите й блеснаха и ми каза дай ми една целувка, хайде. И аз трябваше да я целуна, защото не биваше да се правят сцени насред магазина. Предната година бях ужасно влюбен в нея, но сега вече започваха да ми досаждат тези целувки. Макар че бях малък, славно навлизах в етапа на дълбокото отвращение от целувките, сякаш бях дванайсет-тринайсет годишен; винаги съм бил дете чудо във второстепенните неща. От осем-девет годишен, колкото трябва да съм бил тогава, този вманиачен отказ от целувките продължи до... е, ти знаеш докога. А може би още не знаеш. Впрочем какво означаваше онова „устроих живота си отново“, което каза на продавача на енциклопедии?
Известно време Адриа и Сесилия наблюдаваха минувачите по улицата, без да забелязват витрината.
– Винаги има работа – каза Сесилия, която отгатна мисълта ми. – Утре ще изпразваме едно жилище с библиотека, ще настане голяма бъркотия.
Зае се отново с бронза. Миризмата на препарата „Нетол“ беше проникнала чак в мозъка на Адриа и той реши да се оттегли. Мислеше си защо ли трябва да се самоубиват японските жени. Сега виждам, че много рядко съм ходил да тършувам из магазина. Да тършувам, е силно казано. Най-мъчно ми ставаше, когато стигах до мястото с музикалните инструменти. Веднъж, вече като по-голям, изпробвах една цигулка, но като погледнах с крайчеца на окото си назад, срещнах немия поглед на господин Беренгер и кълна се, хвана ме страх. Никога повече не повторих. Спомням си и досега, че освен флигорните, тубите и тромпетите, повече от дузина цигулки, шест виолончела, две виоли и три спинета75, освен гонга от династията Мин и един етиопски барабан, видях и нещо като огромна неподвижна змия, която не издаваше никакъв звук – по-късно научих, че е серпент76. Сигурен съм, че имаше покупки и продажби, защото инструментите се меняха, но си спомням, че броят им винаги беше приблизително един и същ. По едно време в магазина идваха цигулари от операта „Лисеу“, които се опитваха, в повечето случаи безуспешно, да се спазарят за някои от инструментите. Баща ми не искаше клиенти музиканти, които все нямаха пари; аз искам колекционери, които желаят тази вещ и ако не могат да я купят, я крадат; това са моите клиенти.
– Защо?
– Защото плащат колкото им поискам и си отиват доволни. И след някой и друг ден идват отново с изплезен език, защото искат още.
Баща ми много разбираше от продажби.
– Музикантът иска инструмента, за да свири. Когато вече го притежава, свири. Колекционерът не е длъжен да свири – може да има десет инструмента и ги гали с ръка. Или си ги гледа. И е щастлив. Колекционерът не свири на инструмента, гали го.
Баща ми беше много интелигентен.
– Музикант колекционер? Това би било голямата печалба, но не познавам нито един.
Тогава Адриа му каза доверително, че Herr Ромеу е скучен като неделен следобед, а той ме погледна с оня свой пронизващ поглед, който и сега, на шейсет години, още ме измъчва.
– Какво каза?
– Че Herr Ромеу...
– Не, скучен като какво?
– Не знам.
– Знаеш, знаеш.
– Като неделен следобед.
– Много добре.
Баща ми винаги беше прав. Замълча, изглеждаше така, сякаш прибира думите ми в джоба си за своята колекция. След като ги прибра, отново поде разговора.
– Защо е скучен?
– По цял ден ме кара да уча склонения и окончания, които аз вече знам наизуст, и ме кара да казвам това овче сирене е много хубаво, откъде го купи? Или пък аз живея в Хановер и се казвам Курт. А ти къде живееш? Харесва ли ти Берлин?
– А ти какво би искал да научиш?
– Не знам. Искам да прочета нещо интересно. Да чета Карл Май на немски.
– Много добре, струва ми се, че имаш право.
Повтарям: много добре, струва ми се, че имаш право. Уточнявам: това беше единственият път в моя живот, когато той призна, че имам право. Ако бях фетишист, щях да сложа в рамка изречението с датата и часа на събитието. И да му направя една черно-бяла снимка. На другия ден нямах урок, защото Herr Ромеу беше уволнен. Адриа се почувства много важен, сякаш съдбата на хората беше в собствените му ръце. Беше един славен вторник. Този път се зарадвах, че баща ми вкарва всички в правия път. Трябва да съм бил девет-десет годишен, със силно чувство за достойнство. Или по-скоро чувство за срам. Най-вече сега, като поглеждам назад, Адриа Ардевол съзнаваше, че не е бил малко момче дори като малък. Беше се развил преждевременно във всяко отношение, така както другите деца развиват болести и инфекции. Даже ми е жал за себе си. При това не знаех подробностите, които сега знам и мога да възстановя, като например, че баща ми, след като с големи усилия отворил магазина, с една Сесилия, която се учела да си прави прически, за да е хубава, бил посетен от клиент, който искал да разговаря с него по един въпрос, баща ми го въвел в кабинета и непознатият му казал господин Ардевол, не съм дошъл да купувам нищо, а баща ми го погледнал в очите и застанал нащрек.