Треска за лалета

И така Ян слага ученика си да седне пред двойния портрет и му казва да довърши образа на Корнелис — ръцете, кльощавите старчески пищяли. Ян не е в състояние да нарисува краката, които са били между бедрата на София. Нарисувал е лицето на възрастния мъж, но всичко останало само е скицирал; не иска да има нищо общо с него.

София е завършена, но това е една София, която отдавна я няма. Тя завинаги ще седи свенливо до съпруга си, но истинската жена — подобно на дух — е възкръснала и е дошла при него. За първи път в живота на Ян професионализмът му изневерява. Не може да понесе да продължи; картината е мъртва. Ще помогне на момчето с фона и картината ще е готова.

Защото сега е погълнат от друга картина. Нарича се Любовното писмо.

Опиши стаята, където прочете писмото ми, я беше помолил.

В спалнята… стена с дървена ламперия, намазана с восък и излъскан шкаф. Гоблен зад мен „Орфей в подземното царство“… леглото — не, той няма да рисува леглото.

С какво беше облечена?

Виолетовата ми копринена рокля, не си я виждал. Извезан черен корсаж с райета от сребро и кадифе.

Какво си мислеше?

Мислех си: светът е спрял… сърцето ми ще се пръсне…

От щастие? — беше попитал той.

От страх.

Не се страхувай, любов моя.

Мислех си: през целия си живот съм спяла, а сега отварям очи. Мислех си: и той ме обича! Имах чувството, че тялото ми се превръща във вода. (Как да нарисува това?) Мислех си — ще се осмеля ли? На няколко пъти се опитвах да изляза от къщата, но после се спирах. Не дръзвах.

О, но накрая успя, каза той, целувайки пръстите на ръцете ѝ. Обича София заради безразсъдството ѝ — да се облече в дрехи на слугиня! Обича я заради смелостта и изобретателността ѝ. Тя е жената на сърцето му.

Мислех си какво ли би било да те целуна, каза му тя. И те мразех, че ме караш да се надсмивам на съпруга си — толкова съм объркана!

София е тук, в студиото му. Тя е винаги с него, говори си с нея наум. Вижда я как стои до прозореца и чете писмото. Цялото изкуство е една илюзия. София, макар да я няма, е тук по-дишаща и реална от действителните модели, които беше рисувал в миналото. Изкуството лъже, за да каже истината. На платното цветя от различни сезони разцъфват невъзможно заедно. Дървета поникват из пейзажа, за да очертаят композицията. Създават се стаи като декор на сцена, обзаведени с предмети, принадлежащи на художника, в които моделите са част от аранжировката на безмълвен драматичен момент. Дори и реалистичните портрети са само относително подобие, пречупено през очите на твореца. Техният реализъм — до най-малкия детайл — и той е измамен.