Треска за лалета

Всяка неделя Корнелис с радост взима съпругата си от молитвения ѝ дом Нашият Господ на тавана[19] — частна католическа сграда, близо до Старата църква. Обича да върви към дома, минавайки по улиците на своя прекрасен град — каква красота, какво благоденствие! — със София под ръка. След цяла седмица тежък труд това е неговата награда. Мъжете го гледат със завист; той се надува от гордост. Познатите спират, за да го поздравят. Така демонстрира пред всички неземното си щастие.

В слънчев ден като днешния сякаш цялото население е по улиците — почтените граждани със съпругите си, търговци в най-хубавите си одежди. Ходенето на църква ги е пречистило; разкаяли са се за греховете си и сега се чувстват праведни, спасени са от вечни мъки в ада. Движат се подобно на черни вълни по улиците. Душите им са почистени до съвършенство, като стълбищата пред входовете, край които минават; вярата им е излъскана като чукалата по вратите. Колко е чиста неговата нация, изчеткана и отвътре, и отвън! Чужденците се изумяват от този блясък.

В неделя Корнелис усеща миналото си по-осезаемо. Тази сутрин, както винаги, се беше молил за душите на синовете си Франс и Пиетер и за първата си съпруга. През седмицата у дома София коленичи до него; присъствието ѝ го смущава. В неделя обаче вярата ги разделя; докато коленичи сам, се чувства по-свободен да общува с изгубеното си семейство. Исус е прибрал синовете му в обятията си; те са в рая, спасени завинаги като деца, на които са израснали крила.

Това е, което си казва. Но напоследък го безпокои едно усещане. Синовете му са просто малки безжизнени телца, угаснали безсмислено. И толкоз. Отвъд е пустота. Понякога, седнал на твърдата църковна пейка — Вярвам в един Бог Отец — понякога, докато седи там, го обзема ужас. Няма рай, само разпиляно тесте карти. Животът е хазарт, не е нищо повече от шепа луковици на лалета, чифт попове. Дори и праведните могат да изтеглят жокер от тестето.