Треска за лалета

На преден план, на масата, Ян подрежда натюрморт от собствената си колекция — чаши и бижута, които държи в една ракла специално с тази цел. Те не са нейни, също както и тази стая не е нейна, но на картината те ще ѝ принадлежат. Нито пък носят някакво морално послание — няма череп, няма празни мидени черупки, нито горяща лампа на пода. Това са просто красиви вещи, които съществуват заради мига, запечатан върху картината. Те са там просто за да прославят любовта му.

По-късно същия ден София го посещава. Измъква се за един час, напът за вкъщи. Носи виолетовата рокля заради него; той я беше помолил за това. Не се целуват — Якоб е тук, подсвирква си, докато рисува. Герит дрънчи със съдовете в кухнята.

Следобедът е слънчев. София застава до прозореца. Светлината облива лицето ѝ. Ян ѝ подава друго писмо, което да прочете, защото не могат да говорят открито.

Тя поглежда парчето хартия. Ти си моят живот. Ела при мен и остани цялата нощ. Искам да те държа в обятията си и да усещам как сънуваш. Ще те обичам до часа на смъртта си.

Докато го чете, тя замръзва на място. Той я скицира набързо с въглен. Тя го прочита отново и се обръща към него.

— Не се обръщай към мен — казва той. — Прочети го отново — с главата натам.

Якоб спира да си подсвирква. Слуша ги. Устните на София потрепват. Казва:

— Ще го прочета на глас.

Ян я гледа изненадано.

— Мислиш ли че е разумно?

Тя чете:

— Уважаеми Корнелис Сандвоорт, Вашата картина е почти завършена. Ще бъде готова за доставяне следващия вторник. Вярвам, че ще получи одобрението Ви и че окончателно ще уредим въпроса с моето възнаграждение в удобен за вас момент.