Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
- Не си ли закъсняла? - попита Пен, като спря на няколко стъпки от Лус и развеселено поклати глава към нея, сякаш за да каже: „Бедната новачка“.
- Тук съм от десет минути - каза Лус. - Не си ли ти тази, която е закъсняла?
Пен се ухили:
- Няма начин. Просто съм си ранобудна. Мен никога не ме наказват. - Тя сви рамене и побутна лилавите си очила нагоре по носа. - Но теб - да, заедно с още пет нещастни души, които вероятно се разгневяват все повече с всяка минута, докато те чакат долу при монолита. - Тя се изправи на пръсти и посочи зад Лус, към най-голямата каменна фигура, която се издигаше от средата на най-дълбоката част на гробището. Ако присвиеше очи, Лус можеше да различи едва забележимо група черни фигури, скупчени около основата му.
- Просто казаха, че сборният пункт е в гробището - каза Лус, която вече се чувстваше сломена. - Никой не ми каза къде да отида.
- Е, аз ти казвам: при монолита. Сега слизай там - каза Пен. - Няма да си спечелиш много приятели, като им отнемеш още по-голяма част от сутринта, отколкото вече си им отнела досега.
Лус преглътна. Част от нея искаше да помоли Пен да й покаже пътя. От тук горе приличаше на лабиринт, а Лус не искаше да се загуби в гробището. Внезапно изпита онова нервно чувство, което имаше, когато беше далеч от дома, и знаеше, че то само ще се засили там вътре. Започна да пука с кокалчетата на пръстите си, без да помръдва ог мястото си.
- Лус? - каза Пен, като побутна леко раменете й. - Още стоиш тук.
Лус се опита да отправи към Пен храбра благодарствена усмивка, но трябваше да се задоволи с несръчна гримаса. После забърза надолу по склона и влезе в сърцето на гробището.
Слънцето още не беше изгряло, но се приближаваше, а именно тези последни няколко мига преди зазоряване винаги й се струваха най-страховити. Втурна се покрай редиците обикновени надгробни камъни. В някакъв момент сигурно са били изправени, но досега вече бяха толкова стари, че повечето от тях се бяха килнали на една или друга страна, придавайки на цялото място вида на комплект страховити плочки за игра на домино.
Зашляпа с черните си кецове през кални локви, тръгна с хрущене по мъртвите листа. Докато отмине участъка с обикновени парцели и стигне до по-специалните гробници, теренът беше станал доста равен, а тя беше напълно объркана. Спря да тича и се опита да си поеме дъх. Гласове. Ако се успокоеше, можеше да дочуе гласове.
- Още пет минути, после изчезвам - каза едно момче.
- Толкова по-зле, че мнението ви няма стойност, господин Спаркс. - Груб глас, който Лус разпозна от вчерашните си занятия. Госпожица Трос - Албатроса. След случката с месното руло Лус беше закъсняла за часа при нея и не може да се каже, че беше направила най-благоприятно впечатление на мрачна-та, закръглена преподавателка по естествени науки.
- Освен ако някой не иска да си загуби социалните привилегии тази седмица - някой изпъшка сред надгробните камъни - всички ще чакаме търпеливо, сякаш нямаме нищо по-добро за вършене, докато госпожица Прайс реши да ни удостои с присъствието си.
- Тук съм - задъхано каза Лус, като най-сетне зави покрай огромна статуя на херувим.
Госпожица Трос стоеше с ръце на хълбоците, облечена в нещо подобно на вчерашната си свободна черна туника. Рядката й коса с миши цвят беше прилепнала към скалпа, а в матовите й кафяви очи се четеше единствено раздразнение от появата на Лус. Биологията винаги беше затруднявала Лус, а до този момент не правеше нищо, за да подобри оценката си по предмета на госпожица Трос.
Зад Албатроса бяха Ариана, Моли и Роланд, разпръснати около кръг от основи на колони, всичките с лице към голяма разположена точно в центъра им статуя на ангел. В сравнение с останалите статуи, тази изглеждаше по-нова, по-бяла, по-вну-шителна. А на изваяното бедро на ангела стоеше облегнат -без малко да не забеляежи - Даниел.
Носеше протритото черно кожено яке и яркочервения шал, които бяха привлекли погледа й вчера. Лус обхвана с поглед чорлавата му руса коса, която имаше вид, сякаш още не беше пригладена след съня... което я накара да си помисли как ли изглеждаше Даниел, когато спи... което пък я накара да се изчерви толкова силно, че когато свали поглед от пътя на косата му към очите му, вече беше напълно унизена.
А той вече я гледаше гневно.
- Съжалявам - избълва тя. - Не знаех къде трябва да се съберем. Кълна се, че...
- Спести си го - каза госпожица Трос, като прокара пръст по гърлото си. - Изгуби достатъчно време на всички. Сега, си-гурна съм, че всички помните жалкото провинение, което сте извършили, за да се озовете тук. Можете да мислите за това през следващите два часа. Разделете се по двойки. Знаете процедурата. - Тя хвърли поглед към Лус и издиша продължително. - Добре, кой иска протеже?