Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
После проумя. Сънят от предната нощ. Изведнъж той проблесна за кратко отново в съзнанието й. В съня беше късно през нощта - влажно и мразовито, а тя беше облечена в нещо дълго и надиплено. Стоеше облегната на закрит със завеса прозорец в непозната стая. Единственият друг човек там беше един мъж... или момче - така и не успя да види лицето му. Скицира-ше портрета й върху дебело тесте хартия. Косата й. Шията. Изящното очертание на профила й. Тя стоеше зад него, твърде изплашена, за да му даде да разбере, че гледа, твърде заинтригувана, за да извърне очи.
Лус рязко се дръпна напред, когато почувства как нещо я стисна леко отзад за рамото, а после се понесе над главата й. Сянката се беше появила отново. Черна и плътна като завеса.
Бумтенето на сърцето й стана толкова силно, че изпълни ушите й, заглушавайки тъмното шумолене на сенките, заглушавайки звука на стъпките й. Даниел откъсна поглед от работата си и сякаш вдигна очи точно към кръжащите сенки, но не се сепна като нея.
Разбира се, той не можеше да ги види. Спокойно съсредоточи вниманието си някъде навън през прозореца.
Горещината в тялото й се усили. Сега беше достатъчно близо, за да й се стори, че той може да усети как топлината се излъчва от кожата й.
Възможно най-тихо, Лус се опита да надзърне над рамото му към скицника. Само за миг умът й съзря извивката на собствената й гола шия, скицирана с молив върху листа. Но после примигна, а когато очите й се спряха отново върху листа, трябваше да преглътне с усилие.
Беше пейзаж. Даниел рисуваше разкриващата се от прозореца гледка към гробището в почти съвършени подробности. Лус никога не беше виждала нещо, което да я натъжи и наполовина толкова много.
Не знаеше защо. Беше откачено - дори за нея - да очаква странното й интуитивно предположение да се сбъдне. Нямаше причина Даниел да я рисува. Знаеше това. Точно както знаеше, че не бе имал причина да й покаже среден пръст тази сутрин. Но го беше направил.
- Какво правиш тук? - попита той. Беше затворил скицника и я гледаше сериозно. Пълните му устни бяха стиснати в права линия, а сивите му очи изглеждаха матови. Поне веднъж, за разнообразие, не изглеждаше ядосан: изглеждаше изтощен.
- Дойдох да взема една книга от „Специалните колекции“ -каза тя с треперещ глас. Но щом се огледа наоколо, бързо осъзна грешката си. „Специалните колекции“ не беше отдел за книги -беше открито пространство в библиотеката, използвано за излагане на картини от Гражданската война. Тя и Даниел стояха в малка галерия с бронзови бюстове на герои от войната, стъклени витрини, пълни със стари записи на заповеди, и конфедератив-ни топографски карти. Това беше единственият отдел на библиотеката, в който нямаше нито една книга за заемане.
- Успех - каза Даниел, като отвори отново скицника си, сякаш се сбогуваше предварително с нея.
Лус беше онемяла и смутена, и това, което иначе би сторила, бе да избяга. Но пък, сенките още дебнеха наблизо, а по някаква причина тя не се плашеше толкова от тях, когато беше близо до Даниел. Нямаше логика - все едно някой можеше да направи нещо, за да я предпази от тях.
Тя не помръдваше, като вкопана на мястото си. Той вдигна поглед към нея и въздъхна.
- Нека те попитам: харесва ли ти да се промъкват и да те дебнат?
Лус се сети за сенките и какво й причиняваха точно сега. Без да се замисли, недодялано поклати глава.
- Е, значи ставаме двама. - Той прочисти гърло и се втренчи в нея, давайки ясно да се разбере, че тя беше натрапницата.
Може би можеше да обясни, че се чувства малко замаяна и просто има нужда да поседне за миг. Подхвана:
- Виж, мога ли да...
Но Даниел си взе скицника и се изправи.
- Дойдох тук да се усамотя - каза той, като я прекъсна рязко. - Ако ти не смяташ да си тръгнеш, ще го направя аз.
Той натика скицника си в раницата. Когато се промуши покрай нея, рамото му докосна нейното. Колкото и кратко да беше докосването, дори през пластовете дрехи, Лус почувства стряскащо статично електричество.
За секунда Даниел също остана неподвижен. Обърнаха глави да погледнат назад един към друг, и Лус отвори уста. Но преди тя да успее да каже нещо, Даниел се обърна рязко и вече вървеше бързо към вратата. Лус гледаше как сенките се про-краднаха над главата му, завъртяха се вихрено в кръг, и после се втурнаха през прозореца навън в нощта.
Тя потрепери в мразовития студ, който оставиха след себе си, и дълго след това остана да стои в отдела със специалните колекции, като докосваше рамото си там, където го беше докоснал Даниел, чувствайки как топлината изстива.