Паднали ангели
- Автор: Кейт Лорен
- Серия: Паднали ангели #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Паднали ангели». Краткое содержание книги:
Загадъчен и недосегаем, той завладява вниманието на Лус Прайс от мига, в който тя го вижда в пансиона „Меч и Кръст“. Тон е единственото ярко петно на място, където мобилните телефони са забранени, учениците са пълни откачалки, а камери следят всяко движение. Както пламъкът привлича нощната пеперуда, така и Лус е привлечена от него и иска да открие онова, което Даниел пази в тайна...
А дистанцираното му студено държание?
То е начин да я защити.
Защото Даниел е паднал ангел, обречен на всеки 17 години да се влюбва в едно и също момиче... и да гледа как то умира.
А Лус е негова спътница - смъртното момиче, прокълнато да се преражда отново и отново, без да подозира за този кръговрат.
Онасна, страховита, завладяваща история...
ПАДНАЛИ АНГЕЛИ е трилър, който ви кара да обръщате жадно страниците... Невероятна любовна история.
Стените бяха в наситен цвят на махагон, а таваните бяха високи. По протежение на едната стена имаше камина с тухлена плоча. Имаше дълги дървени маси, осветени от старомодни зелени лампи, и редове с книги, които се простираха по-далеч, отколкото стигаше погледът й. Дебел персийски килим заглушаваше звука от ботушите й, когато тръгна покрай входа.
Няколко души учеха - Лус не познаваше никого по име, -но дори децата с най-агресивен вид не изглеждаха толкова заплашително със сведени над книгите глави. Приближи се до главното заемно гише, което представляваше обширен кръгъл участък в средата на помещението. Беше осеяно с купчини листове и книги и по него цареше уютен академичен безпорядък, който напомни на Лус за къщата на родителите й. Книгите бяха струпани на толкова високи купчини, че Лус почти не виждаше библиотекарката, седнала зад тях. Тя ровеше из някакви книжа с енергичността на човек, който промива златоносен пясък. Рязко вдигна глава, когато Лус се приближи.
- Привет! - Жената се усмихна - наистина се усмихна - на Лус. Косата й не беше сива, а сребриста, с блясък, който искреше дори на меката библиотечна светлина. Лицето й изглеждаше едновременно старо и младо. Имаше бледа, почти нажежена до бяло кожа, ясни черни очи и малък, заострен нос. Когато заговори на Лус, дръпна нагоре ръкавите на белия си кашми-рен пуловер, при което се показаха безброй перлени гривни, които украсяваха двете й китки. - Мога ли да ти помогна да намериш нещо? - попита тя с щастлив шепот.
Лус моментално изпита симпатия към тази жена и погледна надолу към табелката с името на бюрото й. София Блис.1 Прииска й се да имаше какво да потърси в библиотеката. От всички, разполагащи с някакъв авторитет тук, които беше видяла през този ден, тази жена беше първата, към която всъщност с готовност би се обърнала за помощ. Но тя просто се шляеше тук... а после си спомни какво беше казал Роланд Спаркс.
- Нова съм тук - обясни тя. - Лусинда Прайс. Бихте ли ми казали къде се намира източното крило?
Жената отправи към Лус онази усмивка, показваща, че е разпознала човек, който обича да чете, която Лус получаваше от библиотекарите през целия си живот.
- Право натам - каза тя, като посочи към една редица високи прозорци от другата страна на стаята. - Аз съм мис София, и ако списъкът с имената, който са ми дали, е верен, ти си в семинара ми по религия във вторник и четвъртък. О, чудесно ще се забавляваме! - Тя намигна. - Междувременно, ако имаш нужда от нещо друго, аз съм тук. За мен е удоволствие да се запознаем, Лус.
Лус благодари с усмивка, ведро каза на мис София, че ще се видят утре в час, и тръгна към прозорците. Едва след като се раздели с библиотекарката, се зачуди на странния, интимен начин, по който жената се беше обърнала към нея с галеното й име.
Точно беше излязла от главната отделена за учене част на библиотеката и минаваше през високите, изящни лавици с книги, когато нещо тъмно и страховито мина над главата й. Вдигна очи.
Не. Не и тук. Моля ви. Оставете ми само това едничко място.
Когато сенките я навестяваха, Лус никога не беше сигурна точно къде свършваха - или колко дълго няма да ги има.
Не можеше да определи какво се случваше сега. Нещо беше различно. Беше ужасена, да, но не изпитваше студ. Всъщност, чувстваше се леко поруменяла и сгорещена. В библиотеката беше топло, но не беше чак толкова топло. А после погледът й падна върху Даниел.
Той гледаше към прозореца, с гръб към нея, наведен над подиум, на който с бели букви пишеше „специални колекции“. Ръкавите на износеното му кожено яке бяха вдигнати и навити около лактите, а русата му коса блестеше под светлините. Раменете му бяха прегърбени и Лус отново изпита инстинктивно желание да се сгуши в тях. Отърси го от ума си и се изправи на пръсти да го види по-добре. Оттук не можеше да е сигурна, но той изглеждаше, сякаш рисува нещо.
Като наблюдаваше лекото движение на тялото му, докато той рисуваше, Лус изпита чувството, че вътрешностите й горят, сякаш беше погълнала нещо горещо. Не можеше да про-умее защо, противно на всякакъв здрав разум, изпитваше това необосновано предчувствие, че Даниел я рисува.
Не биваше да отива при него. В края на краищата, тя дори не го познаваше, на практика никога не беше говорила с него. Единственото им общуване дотук включваше един среден пръст и няколко злобни погледа. И въпреки това по някаква причина й се струваше много важно да разбере какво имаше върху онзи рисувателен блок.