Паднали ангели

Лус издаде очевидно изпълнена с тъга по дома, самотна въздишка, която я накара да се почувства още по-изпълнена с мъка по дома и самотна. Какво щеше да прави през трите часа между пукването на зората и първия си час? Зазоряване - защо думата отекваше в ушите й? О. Да му се не види. Спомни си, че има да изтърпява наказание.

Измъкна се забързано от леглото, препъвайки се във все още опакованата си торба, и дръпна друг скучен черен пуловер от върха на купчина скучни черни пуловери. Нахлузи вчерашните черни джинси, трепна, когато зърна в огледалото ужасно чорлавата си от спането глава, и се опита да прокара пръсти през косата си, хуквайки през вратата.

Беше задъхана, когато стигна високите до кръста, украсени със сложни фигури порти от ковано желязо на гробището. Задушаваше се от натрапчивия мирис на вонящ змиярник и се чувстваше твърде самотна с мислите си. Къде бяха всички останали? Дали тяхното определение за „зазоряване“ беше раз-лично от нейното? Сведе очи към часовника си. Беше почти шест и петнайсет.

Бяха й казали единствено да чака в гробището, а Лус беше напълно сигурна, че това е единственият вход. Застана на прага, където зърнестият асфалт на паркинга отстъпваше място на обезобразен парцел, пълен с плевели. Забеляза едно самотно глухарче, и й мина през ума, че ако беше по-малка, щеше да скочи към него, а после да си пожелае нещо и да издуха пухчето. Но желанията на сегашната Лус й се струваха твърде тежки за нещо толкова леко.

Изящните порти бяха единственото, което отделяше гробището от паркинга. Доста забележителни за училище с толкова много бодлива тел навсякъде. Лус прокара ръка по портите, проследявайки с пръсти изящните фигури с флорални мотиви. Портите сигурно датираха от дните на Гражданската война, за които говореше Ариана, от времето, когато в гробището бяха погребвали загинали войници. Когато училището към него не бе приютявало разглезени психари. Когато цялото място е било не така обрасло и не толкова обвито в сенки.

Беше странно - останалата част от кампуса беше плоска като лист хартия, но по някакъв начин гробището имаше вдлъбната форма, като на купа. Оттук виждаше склона на цялото обширно място пред нея. Редица след редица прости надгробни камъни се редяха по склоновете като зрители на арена.

Но към средата, в най-ниската точка на гробището, пътеката през землището се извиваше в лабиринт от по-големи гробници от дялан камък, мраморни статуи и мавзолеи. Вероятно в памет на офицерите от Конфедерацията, или просто на войниците, идващи от заможни семейства. Изглеждаха, сякаш отблизо ще са красиви. Но оттук дори само тежестта им сякаш теглеше гробището надолу, почти сякаш някакъв отводнителен канал поглъщаше цялото място.

Зад гърба й се разнесоха стъпки. Когато се извъртя рязко, Лус видя как иззад едно дърво изниква набита, облечена в черно фигура. Пен! Едва сдържа порива си да метне ръце около момичето. Лус никога не се беше радвала толкова да види някого - макар да й бе трудно да повярва, че Пен някога си навлича наказания.