Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]

Последната татуировка беше под мишницата, до сърцето ми. Точно след като Най изчезна и болката беше толкова силна, че имах нужда от нещо, което да я притъпи. Болката от последната татуировка вече замираше и осъзнах, че ми липсва това отвличане на вниманието, затова се върнах отново и мъжът с брадата я направи добре. Представляваше вълна, която се разбива в скали, водата се движеше, преобразяваше, променяше, набирайки сила. Аз съм вълна, помислих си: силна дори когато се разбива.

Спомням си, че исках да кажа на Най за това, защото си мислех какъв добър текст ще излезе, но нея я нямаше, за да ѝ го разкажа. Тя е била на онова място, където ѝ се е случило всичко.

И тази татуировка.

Точно това ме ужаси.

Наоми никога не би си направила татуировка. Тя ги мразеше.

Често гледахме „Заличители на татуировки“ заедно и единственото, което тя правеше, беше да повтаря до втръсване що за идиот трябва да си, за да изперкаш дотам, че да накараш някакъв друг идиот да ти направи татуировка, и колко противно ще изглеждат, когато кожата им остарее и се сбръчка. Казваше, че го правят от суета и липса на идентичност.

Момичето, с което се размотавахме в деня преди да изчезне, облечено в жълта рокля и с боси крака, никога не би си направило татуировка. За нищо на света.

— Мамка му! — Роуз коленичи до мен и се втренчи в странното изображение, татуирано в тъмносиньо.

— По дяволите — каза Лио, застанал зад нас.

Представляваше полукръг, съвсем мъничък, не по-голям от петдесетпенсова монета, изпълнен с фино очертан абстрактен шаблон, който, изглежда, нямаше никакъв смисъл. Криви, прави ъгли, точки и тирета, сноп след слой безсмислени детайли, които го правеха да изглежда почти плътен, докато наистина започваш да се вглеждаш в него, и когато го направиш, започваш да различаваш лица, животни, дълбочини и сенки. Едно мигване с очи — и всичко изчезваше.

— Който и да го е направил, нужно е умение да се изрисуват всички тези детайли на толкова малко пространство. Всичко е внимателно очертано, без разтичане на мастило. Не е нещо, което би направила сама на себе си или в някое второразредно студио. Това е професионална работа. Трябва да кажем на полицията — заявих категорично.

— Как, майка му стара, изведнъж започна да знаеш толкова много за татуировките? — попита Лио. — И защо, по дяволите, да казваме на тези свине. Какво значение има?

— Защото това го нямаше, когато тя изчезна, а сега го има. Случило се е, докато я нямаше. Може би ще могат да проследят къде е направено? Да разберат с кого е била, как е платила за това… — Погледнах към Роуз. — Трябва да го направим, нали?

Тя кимна, а Лио поклати глава.

— Защо си толкова докачлив? — попита го Роуз и той притвори очи.

— Не е заради това, просто… беше кофти за мен, когато тя избяга, или сте забравили? Не ги искам отново около мен, особено сега.