Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Щеше му се да не се налага да обръща внимание и на останалото. Жени, млади и стари, завързани на оброчните колони на Адриан и Траян, с разголени гърди, толкова окървавени, че телата вече бяха станали неузнаваеми. От другата страна на форума двойка коне, галопиращи по другата страна на арената, влачеха след себе си разкъсани тела. А пред куполите, където гореше тамян, легионери биеха с камшици, разкъсваха гърбове, кръстове, умоляващи лица, пръскайки с червено-белите мраморни стълби в краката на едилите.

Без да забави ход, Аврелиан насочи впряга си в улицата, която вървеше покрай храма и стигаше до термите*. Там тълпата не беше толкова многолюдна. Между високите бордюри на тротоарите пътят се стесни, а плочникът пак беше издълбан от честото преминаване на каруци. Аврелиан накара конете да забавят ход, а ескортът се раздели на две части – едната вървеше пред, а другата след него. Тук вече минувачите се спираха, за да го огледат. Проучваха лицето му, орнаментите на шлема му, златните отличия, прикрепени към бронята му, цялото великолепие на могъщ офицер, което друсането на колесницата не беше успяло да развали. Шепнеха и поклащаха глави.

[* Баните. – Б.р.]

След малко Аврелиан тръгна по една стръмна улица. И по нея дюкяните бяха затворени, а прашните кепенци – спуснати. Тук обаче се блъскаше нова тълпа. Никой не вървеше с празни ръце. Едни носеха кошници с плодове или панери с жито, други – зайци или птици. Малки агънца блееха на яки рамене. Млади момичета с розови бузи, облечени със скромни туники, и жени, по-сбръчкани от стари ябълки – всичките с изпечени от слънцето и дългия ден лица, носеха огромни букети полски цветя, които ги разхубавяваха.

Аврелиан се усмихна. Хлапета с препаски го наблюдаваха със зяпнала уста и с толкова ококорени очи, все едно, че виждаха божество в човешки облик. Цялата тълпа разбра, че е там. Направиха му път да мине. Тесните колонади на храма и златният му фронтон с образа на Бога Слънце се появиха над главите им. Той направи знак на помощника на центуриона, за да му заповяда да даде почивка на ескорта. Свали шлема си и гологлав, с нагънат на рамото плащ, слезе от колесницата и се сля с набожната тълпа. Всички отиваха да се поклонят на една и съща жрица.

Тя изобщо не се беше променила. Може би тялото й беше по-слабо или поне така изглеждаше под широката яркочервена мантия на велика жрица. Тя внушаваше същото спокойствие и могъщество, споменът, за което Аврелиан беше отнесъл със себе си преди години. Още я виждаше – изправена, обвита в дим от тамян, под златния диск на Непобедимия Бог Слънце, който красеше жертвеника, издигнат в сърцето на храма. Тя беше все така красива и привлекателна. Днес към забележителния й вид се прибавяше и тайнственото достолепие на белите й коси. Тежките къдрици бяха хванати под прозрачен воал и очертаваха искряща аура около слепоочията й. Скулите и тилът й бяха грациозни като на млада жена. А пълните и добре очертани устни – белязани само с няколко нови бръчки.