Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— В името на Отца, Сина и Светия Дух! Пресвета Дево Мария, пази ме!
И мъжът беше разтревожен.
— Бързо, скачай долу!
Александра уплашено се плъзна от гърба на коня. Докато мъжът се опитваше да я предпази с тялото си, втора стрела изсвистя над тях и се заби в огромния ствол на бора. Сега мъжът накара коня да легне в снега, като го дръпна за юздите. Животното, станало свидетел на хиляди войни, сякаш осъзнаваше опасността и послушно се отпусна върху снега. Казахът издърпа момичето зад коня и натисна главата му. Извади сабята си и нададе вик:
— Да те вземат дяволите! Юнакът спотайва ли се зад дърветата като жена? Излез напред, дяволско изчадие!
Измежду дърветата се разнесе отвратително кискане. Александра веднага позна противния глас.
— Варваринът със сплъстената коса!
Да, той беше. Беркул, когото Тачам Ноян заряза в пещерата, мислейки го за мъртъв, след като прониза корема му.
— Да знаех, че имаш девет живота като женските котки, още там щях да ти откъсна главата, Беркул Джан.
Отново избухна смях. Този път идваше по-близо.
— Няма повече стрели — прошепна мъжът на Александра.
— Откъде знаеш?
— Ако имаше, отдавна да беше направил още дупки в тялото ми.
Искаше да успокои Александра, но добре знаеше, че опасността беше по-голяма от онази през нощта. С всяка минута губеше кръв и сила. Всеки момент можеше да припадне. Може би онзи го чакаше да изгуби съзнание, преди да се покаже. Трябваше да се изправят един срещу друг час по-скоро, преди Тачам да се свлече омаломощен на земята.
Ала всичко се разви по-различно от очакваното. Хилейки се, Беркул изскочи от скривалището си. Както Тачам предполагаше, не му бяха останали стрели. Свали празния колчан и лъка от гърба си и ги захвърли, после извади дългата си извита сабя. Беше превързал със син плат раната на корема си. Казахът позна потъналото в кръв парче. Това беше роклята на една от жените, на които по развиделяване беше казал да бягат. Чия ли беше кръвта отгоре? На мъжа със сплъстената коса или на нещастната жена?
— Няма да ти оставя малката сърничка — изхриптя Беркул. — Моите кокошки излязоха доста дърти.
Мъжът със сплъстената коса опря гърба си на едно дърво. От разклатените клони върху него започна да се сипе сняг. Тачам си помисли, че и силите на Беркул бяха към края си. Не беше в състояние да издържи още една схватка. Но беше стигнал дотук въпреки раната си. Дали водеше и други със себе си? Дали хората му не се криеха между дърветата? Вероятно те бяха изстреляли двете стрели. Може би чакаха знак от Беркул, за да обсипят Тачам с дъжд от стрели.
Двамата мъже продължиха да се гледат известно време, преценявайки се един друг. Тачам се опитваше да долови и най-лекото изпукване, да види и най-незабележимото помръдване. Накрая онзи със сплъстената коса заговори:
— Ако ти не беше тръгнал да освобождаваш жените и да съсипваш грабежа, може би щях да продам дъртите кокошки на някой глупав търговец на роби. Но никой няма да ми плати за мъртъвци!
Онзи отново избухна в смях. Сетне лицето му моментално се сгърчи от болка. Повдигна ръка и посочи Александра.
— Непременно трябва да взема тази малка сърничка! Дай момичето!
Тачам забеляза, че гласът на мъжа постепенно затихва. Беркул този път се обърна към Александра:
— Ела тук, пиленце!
Дори и Александра, която се криеше зад светлосивия кон, можеше да забележи, че искрата в очите на мъжа, които през нощта бълваха пламъци, угасваше. Изведнъж Беркул се сгърчи в силен пристъп на кашлица. Цялото му тяло се тресеше, а лицето му се напрягаше от болка. Борът, на който се беше облегнал, наказа това бурно разтрисане, което обезпокояваше стария му ствол, като отупа снега от клоните си. Беркул погледна нагоре. По лицето му се прокрадна детинска усмивка. Беше спрял със стрелите си две от жените, които Тачам бе оставил, а третата беше изпратил в отвъдното, след като първо бе получил каквото искаше. Воден единствено от желание за мъст, беше дошъл дотук и беше успял да ги хване, въпреки раната си. Но смъртта вече беше протегнала ръка към скитника със сплъстената коса. Нямаше как да ѝ се изплъзне.
Видял, че Беркул няма сила да помръдне, Тачам реши да изпробва късмета си. Ако имаше хора с него, така или иначе, казахът и момичето бяха загубени. Щяха да го убият и щяха да вземат момичето. Обаче ако онзи със сплъстената коса беше сам… Обърна се и погледна към Александра. Видя, че беше на сигурно място зад коня. Мъничкото ѝ тяло съвсем се беше изгубило зад животното. Отново се обърна към Беркул и извика: