V. [bg]

ІІІ

Събитията започнаха да се очертават все по-ясно с наближаването на юни и предстоящата сесия на Народното Събрание. Ако бе доловил у Стенсъл някаква промяна, Демиволт не разкриваше с нищо, че я е забелязал. Мистрал продължаваше да изпраща своите отчети, жена му пазеше мълчание; детето, както можеше да се предположи, изглежда не спираше да расте в нейната утроба и щеше най-вероятно да види бял свят също през юни.

Стенсъл и Вероника Манганезе се виждаха често. Това едва ли би могло да се обясни с нейната загадъчна „власт“ над Стенсъл; тя изобщо не опитваше да крие никакви мръсни тайни от своя оплешивяващ събеседник, а и не го привличаше сексуално. По-скоро причината за всичко бе носталгията — едно от най-неприятните странични въздействия на приближаващата старост. Съзнанието му бе дотолкова обсебено от миналото, че Стенсъл изпитваше лавинообразно нарастващи трудности да живее в действителното настояще, което, според него, от политическа гледна точка бе особено важно. Вилата в Слиема все по-често се оказваше приют на вечерната меланхолия. Разговорите с Мехмет, сантименталните пиянства с Демиволт, плюс безкрайно разнообразните увъртания и лъжи на отец Феъринг и заключението на Карла Мистрал, че, постъпвайки на държавна служба, той всъщност се бил отрекъл от вродения на всеки човек инстинкт за хуманност — съчетанието от тези дълбокоумни беседи, алкохолни подвизи, декларации, надлъгвания и бездействия накърняваше дълбоко все още непохабеното му докрай за шейсет години живот достойнство и обезсмисляше по-нататъшното му пребиваване на Малта. Неуютно и опасно място за пенсиониране се бе оказал този остров.

Вероника бе отзивчива и приветлива. Когато биваха заедно, тя му посвещаваше изцяло своето време. Нямаше предварително уговорени срещи, съвещания под сурдинка, трескаво изготвени доклади: просто отново и отново навлизаха в тяхното някогашно оранжерийно време, сякаш то се измерваше от безценен стар часовник, който можеше да бъде навиван и стрелките му да бъдат нагласявани както им скимне. Защото накрая бяха постигнали определена емоционална изолираност от времето, сходна на разграничаването на Малта от всеобщата история, в която причината обикновено предшества следствието.

Карла го посети отново, цялата в сълзи, този път истински. Сега вече нямаше и следа от предизвикателното й държане, тя умоляваше.

— Отчето си замина! — изплака тя. — Към кого да се обърна? С мъжа ми се отчуждихме. Друга жена ли е замесена?

Той се изкушаваше да я осветли. Но го възпираше тънката ирония в даденото положение. Започваше да се надява, че между неговата бивша „възлюблена“ и шлосера от кораборемонтния завод действително съществува извънбрачна връзка; дори и само да затвори кръга на събитията, започнали преди осемнайсет години в Англия, за чиято отправна точка той упорито си налагаше да не мисли през цялото това време.