V. [bg]

— Ах ти, дърт пес! Изобщо не сподели с мен, че ходиш в църквата на тайни срещи с нея. — Явно опитваше да разведри обстановката. Неуспешно.

— Обстоятелствата са дотолкова влошени, че всяко наше действие изисква голяма смелост и твърдост.

— Защо не и глупост? Но да се противопоставяме открито на Манганезе… Аз съм оптимист, както знаеш.

— Аз обаче съм песимист. И така се уравновесяваме. Може би просто съм уморен. И наистина смятам, че обстановката е достатъчно безнадеждна. След като са наели I Banditti, значи от тяхна страна ще последват още по-активни и по-радикални действия и то скоро.

— При всички случаи трябва да изчакаме. Да видим какво ще предприеме Феъринг.

Във Валета бе настъпила пролетта със своя собствен огнен език. Когато Стенсъл се заизкачва по хълма на югоизток от „Страда Реале“ към църквата на отец Феъринг, градът изглеждаше омаян в сънлива благосклонност. Църквата бе празна и само долитащото от изповедалнята хъркане нарушаваше тишината. Стенсъл се вмъкна в кабинката, коленичи от другата страна на решетката и безцеремонно събуди отеца.

— Ако пожелае, тя може да наруши тайната на тази кабинка, — отвърна Феъринг, — но не и аз.

— Вие знаете какво представлява Мистрал и на колко кесари служи той — сърдито рече Стенсъл. — Не можехте ли да успокоите жена му? Не ви ли обучават на хипноза в езуитската семинария? — И веднага съжали за думите си.

— Не забравяйте, че аз скоро заминавам — студено отвърна отец Феъринг. — Обърнете се към моя приемник, отец Аваланш. Навярно ще съумеете да го научите да предава Господ Бог, светата Църква и собственото паство. С мен не успяхте. Аз трябва да следвам повелите на моята съвест.

— Що за идиотска загадка сте вие! — избухна Стенсъл. — А съвестта ви е каучукова. — След кратка пауза: — Разбира се, бих могъл да й кажа, че всяка отчаяна крачка от нейна страна, вероятно застрашаваща живота на очакваното дете, ще представлява смъртен грях. — Ядът му се бе изпарил. И, припомняйки си употребеното прилагателно „идиотска“: — Простете ми, отче.

— Не мога — злорадо отвърна Феъринг. — Вие принадлежите на англиканската църква.

Дамата бе приближила тъй тихо, че когато тя заговори, Стенсъл и Феъринг се изненадаха и направо подскочиха.

— Това е моят колега и съперник.

Гласът, гласът… Познат му бе, разбира се. Докато свещеникът — достатъчно опитен и съобразителен, за да прикрие своята изненада — ги представяше един на друг, Стенсъл наблюдаваше внимателно лицето й, сякаш очакваше то да се оголи и разкрие някаква тайна. Дамата обаче носеше богато украсена шапка с гъст воал, а физиономията й изглеждаше някак обобщена и не по-изразителна от лицето на която и да е елегантна жена, срещната на улицата. Едната й ръка бе с дълга до лакътя ръкавица и създаваше впечатлението за отлята от метал — толкова много бяха гривните по нея.