Колието на кралицата

— Не ни напущайте, за Бога — казаха те, като вежливо го принудиха да седне отново.

— Но как искате да ви дам парите, като не ме оставяте да се кача горе?

— Ние ще ви придружим — отговори с ужасяваща нежност Практичния.

— Но това е… стаята на жена ми — възрази Бозир.

Тази дума, която той смяташе за недвусмислен отказ да ги допусне там, за полицейските агенти беше искрата, която подпалва барута. Недоволството, което тлееше — един полицай винаги е недоволен от нещо — придоби форма, плът, основание.

— Така ли! — извика първият от агентите. — Но защо криете жена си?

— Да. Нима не сме представителни? — обади се вторият.

— Ако знаехте какво се прави за вас, щяхте да бъдете по-учтив — продължи първият.

— И щяхте да ни дадете всичко, което искаме — добави дръзко вторият.

— А, така ли! Но вие говорите с много високомерен тон, господа — каза Бозир.

— Ние искаме да видим жена ви — отговори практичният полицай.

— Аз пък ви заявявам, че ще ви изгоня — кресна Бозир, не по-малко пиян от тях.

Те му отвърнаха с гръмогласен смях, който трябваше да го направи по-благоразумен. Но Бозир не обърна внимание и се заинати.

— Сега — каза той — няма да имате дори парите, които ви обещах, и ще се ометете.

Те се разсмяха още по-силно от първия път. Бозир трепереше от гняв, когато каза със задавен глас:

— Разбирам ви, ще вдигнете шум и ще се разприказвате, но ако говорите, ще загубите.

Те продължиха да се смеят помежду си, насмешката им се струваше превъзходна. Тя беше единственият им отговор. Бозир мислеше да ги уплаши с някакво енергично действие и се втурна към стълбата вече не като човек, който отива да вземе луидори, а като разярен човек, който отива да вземе оръжие. Полицейските агенти скочиха от масата и верни на принципа си, се завтекоха подир Бозир. Сграбчиха го с едрите си лапи. Той извика, една врата се отвори, на прага на горния етаж се показа една жена, смутена и уплашена.

Като я видяха, те пуснаха Бозир и също нададоха вик, но на радост, на тържество, на див възторг. Те биха познали тая, която приличаше толкова много на кралицата на Франция. Бозир, който за миг помисли, че са обезоръжени от появилата се жена, скоро бе жестоко разочарован. Практичния се приближи до госпожица Олива и с не твърде учтив тон поради приликата каза:

— Аха, аха! Арестувам ви.

— Арестувате ли я? — извика Бозир. — Но защо?

— Защото господин Дьо Кросън нареди — продължи другият агент, — а ние служим на господин Дьо Кросън.

Ако между двамата влюбени бе паднал гръм, щеше да ги уплаши по-малко, отколкото тези думи.

— Ето какво е — каза Практичния на Бозир — да не си учтив.

Понеже този агент не разсъждаваше правилно, приятелят му обърна внимание на това, като каза:

— Не си прав, Легриньо, защото, ако Бозир беше учтив, щеше да ни покаже госпожата и така или иначе ние щяхме да я арестуваме.

Бозир бе подкрепил с ръце пламналата си глава. Той дори не мислеше, че двамата слуги, мъж и жена, гледаха от долния край на стълбата необикновената сцена, която се разиграваше в средата на стъпалата. На Бозир му хрумна една мисъл, тя му се усмихна и веднага го ободри.