Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Няма нищо по-лесно — отговори кралицата. — Къде е каляската?
— В първия двор, госпожо.
Кралицата позвъни, някой дойде да получи нарежданията й.
— Пуснете в голямото преддверие каляската, която господин Дьо Кросън ще ви посочи — рече тя, — и затворете двете врати, искам да е тъмно и никой преди мен да не види интересните неща, които господин Дьо Кросън ми носи.
Заповедта бе изпълнена. Хората умееха да уважават прищевките на кралицата много повече, отколкото нейните заповеди. Каляската влезе под свода, близо до караулното помещение, и изсипа в тъмния коридор съдържанието си.
— А сега, госпожо, — каза господин Дьо Кросън, — моля, елате с мен във вашия салон за закуска и се разпоредете да пуснат в библиотеката моя служител и това, което ще донесе.
Десет минути по-късно кралицата наблюдаваше скришом, трепереща, иззад библиотечните рафтове. Тя видя да влиза в библиотеката една забулена фигура, служителят махна воала й. Кралицата я позна и нададе вик на ужас. Беше Олива, облечена в един от любимите костюми на Мария-Антоанета. Тя имаше зелена рокля на широки, преливащи се в черно ивици, повдигната прическа, предпочитана от кралицата, пръстени, подобни на нейните, зелени сатенени чехли с огромни токове — беше самата Мария-Антоанета, без кръвта на Цезарите, заменена от плебейската течност, която възбуждаше всички страсти на господин Бозир. Кралицата помисли, че се вижда в огледало, и поглъщаше с очи видението.
— Какво ще каже Ваше величество за приликата? — обади се господин Дьо Кросън, тържествуващ от предизвиканото въздействие.
— Казвам… казвам… господине… — запелтечи слисаната кралица. „Ах, Оливие — помисли си тя, — защо не си тук?“
— Какво желае Ваше величество?
— Нищо, господине, нищо, стига кралят да не знае…
— И господин Дьо Прованс да не вижда, нали, госпожо?
— Ох, благодаря, господин Дьо Кросън, благодаря. Но какво ще правят с тази жена?
— На нея ли се приписва всичко, което се случи? — попита господин Дьо Кросън.
— Вие сигурно държите нишките на заговора?
— Почти, госпожо.
— А господин Дьо Роан?
— Господин Дьо Роан не знае още нищо.
— Ох — изпъшка кралицата и скри с ръце главата си, — тази жена там, господине, както виждам, представлява грешката на кардинала!
— Така е, госпожо, но ако е грешка на господин Дьо Роан, тогава е престъпление на другиго!
— Търсете добре, господине, честта на френския кралски двор е във вашите ръце.
— Повярвайте, госпожо, тя е в добри ръце — отговори господин Дьо Кросън.
— А процесът? — попита кралицата.
— Той е в ход. Всички отричат, но изчаквам удобния момент, за да представя вещественото доказателство, което се намира в библиотеката ви.
— Ами госпожа Дьо ла Мот?
— Тя не знае, че съм издирил момичето, и обвинява господин Дьо Калиостро, че е замаял главата на кардинала дотам, та е загубил разсъдъка си.
— А господин Дьо Калиостро?
— Господин Дьо Калиостро, когото наредих да разпитат, обеща да дойде тази сутрин да си поговорим.
— Той е опасен.
— Ще бъде полезен. Ухапан от усойница като госпожа Дьо ла Мот, той ще поеме отровата и ще ни даде противоотрова.
— Разкрития ли очаквате?
— Сигурен съм.
— Но как, господине? Ох, кажете ми всичко, което може да ме успокои.
— Ето доводите ми, госпожо. Госпожа Дьо ла Мот живееше на улица „Сен Клод“…
— Знам, знам — каза кралицата, като се изчерви.
— Да, Ваше величество направи чест на тази жена да бъде милостива към нея.
— И добре ми се отплати, нали… Значи е живяла на улица „Сен Клод“.
— А господин Дьо Калиостро живее точно отсреща.
— Какви са предположенията ви?
— Ако е имало някаква тайна за единия или другия от двамата съседи, тази тайна трябва да е известна и на единия, и на другия… Извинете, госпожо, но наближава часът, в който очаквам в Париж господин Дьо Калиостро, а за нищо на света не искам да забавя обясненията…
— Вървете, господине, вървете и още веднъж ви уверявам в моята признателност. Ето — извика тя разплакана, когато господин Дьо Кросън излезе, — ето началото на едно оправдание. Ще прочета тържеството си върху лицата на всички. Само лицето на единствения приятел, на когото държа да докажа, че съм невинна, само него няма да видя!
В това време господин Дьо Кросън хвърчеше към дома си в Париж, където го чакаше господин Дьо Калиостро. От вчера Калиостро знаеше всичко. Той идваше при Бозир, за чието оттегляне знаеше, за да го накара да напусне Франция, когато по пътя го видя между двамата агенти в двуколката. Олива се бе свила в дъното, засрамена и разплакана. Бозир съзря графа, когато им пресичаше пътя с каляската си, и го позна. Мисълта, че тайнственият и могъщ благородник може да му бъде полезен, промени всичките му мисли да не изоставя Олива. Той отново предложи на агентите да му помогнат да избяга. Те приеха стоте луидора, които имаше, и го пуснаха въпреки сълзите на Никол. Докато целуваше любовницата си, Бозир й каза на ухото: