Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Надявай се, аз ще действам, за да те спася.
Той закрачи бързо по пътя в посоката, в която се движеше Калиостро. Във всеки случай Калиостро се бе спрял, не беше нужно повече да търси Бозир, щом като Бозир идваше. Трябваше да изчака Бозир, за да не му се наложи да тича подире му. Калиостро чакаше вече половин час на завоя на пътя, когато видя нещастния любовник на Олива да търчи блед, запъхтян, полумъртъв. Като съзря спрялата каляска, Бозир нададе вик на радост, досущ корабокрушенец, уловил се за дъска.
— Какво има, чедо мое? — попита графът, като му помогна да се качи при него.
Бозир разправи цялата си печална история, Калиостро го изслуша мълчаливо.
— Тя е загубена — каза му той най-после.
— Как така? — извика Бозир.
Калиостро му разказа всичко, което той не знаеше, за интригата на улица „Сен Клод“ и във Версай. Бозир едва не припадна.
— Спасете я, спасете я — каза той и падна на колене. — Ще ви я дам, ако все още я обичате.
— Приятелю — отвърна Калиостро, — грешите, аз никога не съм обичал госпожица Олива. Имах една-единствена цел — да я измъкна от развратния живот, в който я въвлякохте.
— Но… — каза Бозир изненадан.
— Учудва ли ви? Тогава знайте, че аз съм един от старейшините на едно дружество за нравствено обновление, чиято цел е да изтръгва от порока всичко онова, което се поддава на излекуване. Можех да излекувам Олива, като ви я отнема, и затова ви я отнех. Нека тя каже дали е чувала от устата ми дума, с която да я ухажвам, нека каже дали услугите ми не са били винаги безкористни!
— Ето още една причина, господине. Спасете я, спасете я!
— Съгласен съм да опитам, но ще зависи най-вече от вас, Бозир.
— Поискайте живота ми.
— Няма да поискам чак такова нещо. Върнете се в Париж и ако изпълните точка по точка напътствията ми, може би ще спасим вашата любовница. Поставям само едно условие.
— Какво, господине?
— Ще ви го кажа у дома, в Париж.
— О, съгласен съм предварително, но искам да я видя отново! Да я видя.
— Тъкмо за това мисля, най-късно след два часа ще я видите пак.
— И ще я прегърна?
— Надявам се, дори нещо повече. Ще й кажете това, което аз ще ви кажа.
Калиостро продължи с Бозир по пътя за Париж. След два часа той настигна двуколката. А един час по-късно Бозир откупваше с петдесет луидора от двамата агенти правото да прегърне Никол и да й прошепне напътствията на графа.
Агентите, възхитени от страстната му любов, очакваха на всеки двоен пост да получат по същия начин петдесетина луидора. Ала Бозир не се показа повече и каляската на Калиостро го понесе бързо към Париж, където се подготвяха нови събития.
Ето това трябваше да узнае читателят, преди да му покажем как господин Калиостро разговаря по работа с господин Дьо Кросън. Сега вече можем да го въведем в кабинета на полицейския лейтенант.
91.
Кабинетът на полицейския лейтенант
Господин Дьо Кросън знаеше за Калиостро всичко, което един опитен полицейски лейтенант може да знае за един живеещ в Париж човек, а то не беше малко. Знаеше всичките му предишни имена, всичките му тайни на алхимик, знаеше домогванията му за вездесъщност, за постоянно възраждане, гледаше на него като на голям благородник шарлатанин.
Господин Дьо Кросън имаше силен дух, познаваше всички похвати на службата си, ползваше се с благоразположението на двора, беше безразличен към ласкателствата, неподхождащи на гордостта му — човек, на когото не можеше да се наложи който и да било. На него, както и на господин Дьо Роан Калиостро не можеше да предложи луидори, излезли още топли от херметичната пещ, на него Калиостро нямаше да подаде края на пистолет както Балзамо — на господин Дьо Сартин, от него Балзамо не можеше вече да поиска Лоренца… Ала Калиостро имаше да урежда сметки. Ето защо графът, вместо да изчака събитията, бе сметнал за необходимо да поиска аудиенция с магистрата.
Господин Дьо Кросън чувстваше изгодата на положението си и се готвеше да я използва. Калиостро чувстваше затрудненото си положение и се готвеше да се измъкне от него. В тази партия шах, играна открито, имаше един залог, който единият от двамата играчи не подозираше, а този играч, трябва да признаем, не беше господин Дьо Кросън. Както казахме, той познаваше Калиостро само като шарлатанин, не познаваше алхимика. В камъните, които философията осея по пътя на монархията, мнозина се бяха препъвали само защото не ги виждаха.