Колието на кралицата

За нещастие тези две гугутки не бяха недосегаеми за ноктите на лешоядите. Трябваше да се поръча обядът и един непохватен слуга — селяните не са фронтиновци91 — попита два-три пъти дали трябва да изпълняват заповедите на госпожата.

При тези думи ушите на копоите се наостриха. Те се присмяха добродушно на Бозир за скритата дама, чиято компания беше за един отшелник подправка за всички удоволствия, които доставят самотата и парите. Бозир изтърпя насмешките, но не показа Олива.

Поднесен бе богат обяд и двамата агенти си похапнаха добре. Пиха много и често вдигаха наздравици за отсъстващата дама. При поднасянето на десерта, когато главите бяха вече пламнали, господата от полицията сметнаха за нечовешко да продължават мъчението на своя домакин. Те насочиха ловко разговора към удоволствието, което изпитват добрите сърца, когато отново намерят стари познати. Бозир отпуши шише с ликьор и попита двамата непознати на кое място и при какви обстоятелства ги е срещал.

— Бяхме — отговори единият — приятели на един ваш съдружник в малка сделка, която вие направихте с участието на мнозина — сделката с посолството на Португалия.

Бозир пребледня. Когато се зачекват подобни въпроси, човек като че ли винаги усеща въже между гънките на вратовръзката си.

— Аха, така ли — каза той, разтреперан от смущение, — и ме питате за вашия приятел…

— Всъщност това е едно хрумване — каза тайният агент на приятеля си, — така въведението е по-почтено. Морално е да се поиска възстановяване от името на един отсъстващ приятел.

— Нещо повече, това запазва всички права по отношение на останалото — обади се с кисело-сладникава усмивка, която разтърси Бозир от главата до петите, приятелят на този моралист.

— И тъй… — подзе той.

— И тъй, драги господин Бозир, ще ни бъде приятно да предадете на един от нас полагащата се на нашия приятел част. Десетина хиляди ливри, мисля.

— Най-малко защото не става дума за лихвите — вметна практичният му приятел.

— Господа — отговори Бозир, угнетен от твърдостта на това искане, — нямам у себе си тук, на село, десет хиляди ливри.

— Това се разбира от само себе си, драги господине, ние не искаме невъзможното. Колко можете да дадете веднага?

— Имам петдесет-шестдесет луидора, не повече.

— Ще ги вземем като начало и ще ви благодарим за любезността.

„Аха — помисли си Бозир, зарадван от тяхната отстъпчивост, — спогодливи хора са. Да не би случайно да се страхуват от мен толкова, колкото аз се страхувам от тях? Да опитаме.“

Той разсъди, че господата, като се развикат, ще успеят само да издадат съучастниците си, а за властите в провинцията това ще бъде лоша препоръка. Бозир заключи, че хората ще изкажат задоволството си и ще запазят пълно мълчание.