Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Конете им отдавна бяха избягали. Бриз се запрепъва след генерала.
— Отстъпвайте към резервните позиции! — крещеше Клъбс на хората си. — Първи отряд да се укрепи в Цитадела Лекал! Лорд Хамънд трябва вече да е там и да подготвя отбраната! Втори отряд, след мен към Цитадела Хастинг!
Бриз продължаваше да крачи с напълно парализиран ум. Уменията му бяха почти безполезни по време на бой. Беше се опитал да разсее страха на хората, но усилията му се оказаха напразни. Беше като да засенчваш с лист хартия сиянието на слънцето.
Клъбс вдигна ръка и отрядът от двеста души спря. Бриз се огледа. Улицата бе утихнала под сипещите се сажди и сняг. Всичко изглеждаше толкова… спокойно. Небето беше мрачно, очертанията на града — скрити зад пелената на черния сняг. Беше толкова странно след жестоката кървава битка да се озовеш в привидно спокоен град.
— Проклятие! — изруга Клъбс и избута Бриз встрани, защото от една странична уличка изскочи група вилнеещи колоси. Войниците се строиха да ги посрещнат, но зад тях изникна втори отряд чудовища.
Бриз се препъна и тупна в снега. „Втората група… те идват от север! Нима чудовищата са проникнали чак там?“
— Клъбс! — извика той и се обърна. — Ние…
На крачки от него един огромен меч отсече вдигнатата ръка на Клъбс и се стовари върху гърдите му. Клъбс изпъшка и отлетя настрани, а ръката, с която стискаше оръжието си — отсечената ръка — тупна в снега. Генералът се олюля на болния си крак и колосът замахна, стиснал огромния си меч с две ръце.
Мръсният сняг се обагри. С цвета на кръвта.
Бриз гледаше с изцъклени очи трупа на другаря си. Колосът се обърна към него и изръмжа.
Мисълта за неизбежната гибел го накара да се пробуди от вцепенението; Бриз отстъпи назад, подхлъзна се на снега, падна и инстинктивно опита да Усмири чудовището. Разбира се, нищо не се случи. Бриз понечи да се изправи, но през това време го заобиколиха още няколко чудовища. И в този момент откъм портата се появи друг отряд войници и отклони вниманието на колосите.
Бриз направи единственото, което му се струваше разумно. Изпълзя в една близка сграда и се скри.
— За всичко е виновен Келсайър — измърмори Доксон и отбеляза нещо на картата. Вестоносците бяха докладвали, че Хам се е прибрал в Цитаделата Лекал. Но тя едва ли щеше да издържи дълго.
В балната зала на Цитаделата Венчър се усещаше нарастваща паника. Изплашени помощници и прислуга сновяха напред-назад в очакване кръвожадните колоси да проникнат и тук. Вече знаеха, че колосите се интересуват само от това да сеят смърт.
— Той трябваше да предвиди това — продължи да недоволства Доксон. — Остави ни в тази бъркотия и реши, че ще намерим начин да се справим сами. Не мога да скрия града от неговите врагове, както той криеше нашата група. Това, че ни биваше да крадем и мамим, не значи, че можем да управляваме кралството!
Никой не го слушаше. Вестоносците се бяха разбягали, стражите се биеха при портала на Цитаделата. Всяка от крепостите разполагаше със собствен отряд, но Клъбс — съвсем правилно — бе решил да ги използва само в краен случай. Цитаделите не бяха в състояние да отблъскват сериозни атаки и бяха отрязани една от друга. Със затварянето в тях армията само се разпокъсваше и отслабваше.
— Всичко стана заради нашата инертност — продължи Доксон, постави кръстче до Цинковата порта и огледа картата. Не беше предполагал, че портата на Сейзед ще е последната, която ще издържи. — Нашата инертност — повтори замислено. — Смятахме, че ще се справим по-добре от благородниците, но истината е, че им дадохме властта при първа възможност. Ако ги бяхме избили, може би щяхме да започнем на чисто. Разбира се, това би означавало да нападнем съседните области и да пратим Вин да се погрижи за най-отявлените ни противници сред аристокрацията. Тогава щяхме да подхванем клане, каквото Последната империя не е виждала. Ако го бяхме направили…
Млъкна и вдигна глава, сепнат от трясъка на огромните витражни прозорци. Тежки камъни разбиваха стъклата. Няколко огромни колоса скочиха през дупките на посипания със стъкла мраморен под. Дори строшени, прозорците бяха красиви, нащърбените останки от витражите хвърляха разноцветни отблясъци. През един от отворите Доксон видя, че навън започва буря.
— Но ако го бяхме направили — довърши той, — щяхме да сме като тези чудовища.
Писарите се развикаха ужасено и побягнаха. Доксон остана на мястото си, заслушан в звуците зад гърба си — сумтене, тежко дишане, които възвестяваха приближаването на колосите. Посегна към меча на масата. Зад него отекваха предсмъртните викове на убитите.
Той затвори очи. „Знаеш ли, Кел — помисли си. — Почти бях повярвал, че са прави и че ни пазиш. Че си нещо като бог“.