20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Маскиран човек! — извика Атос. — Значи вие не сте изпуснали палача?
— Палачът? — каза д’Артанян. — Той и сега е долу в избата, където, предполагам, приказва с бутилките на съДЪржателя. Добре че ми напомнихте… И Той се приближи до вратата и извика:
„Мускетон!“
— Какво обичате, господине? — отговори един глас, който сякаш излизаше от земята.
— Пуснете пленника, всичко се свърши.
— Но кой е тоя окаяник, който се е осмелил да вдигне ръка срещу краля си? — попита Атос.
— Палач любител, който впрочем си служи сръчно със секирата, защото, както той се надяваше, достатъчен беше само един удар — каза Арамис.
— Не видяхте ли лицето му? — запита Атос.
— Той беше с маска — отвърна д’Артанян.
— Но вие бяхте край него, Арамис?
— Видях само прошарена брада, която се подаваше под маската.
— Значи възрастен човек? — попита Атос.
— О, това няма никакво значение — забеляза д’Артанян. — Когато си слагаш маска, лесно е да си сложиш и брада.
— Яд ме е, че не го проследих — рече Портос.
— Е, мили Портос, а пък на мене точно тая мисъл ми хрумна — каза д’Артанян.
Атос разбра всичко и стана.
— Прости ми, д’Артанян — каза той. — Аз се усъмних в бога, можех да се усъмня и в тебе. Прости ми, приятелю.
— След малко ще видим това — полуусмихнато рече д’Артанян.
— И после? — се обади Арамис.
— После — продължи д’Артанян, — докато гледах не краля, както мисли господин графът (аз зная как умират хора и тия сцени ме разстройват винаги, макар че би трябвало да свикна вече с тях), а палача с маската, хрумна ми тая мисъл, както ви казах, да узная кой е той. А тъй като сме свикнали да действуваме заедно и да се викаме на помощ едни други, както се вика едната ръка на помощ на другата, аз погледнах несъзнателно около себе
си, за да видя дали и Портос не е там, защото вас, Арамис, видях край краля, а вие, графе, както знаех, трябваше да бъдете под ешафода. Затова ви и прощавам — прибави той и протегна ръка на Атос, — защото навярно сте страдали много. И така аз погледнах около себе си и видях отдясно една разцепена глава, превързана криво-ляво с черна тафта. „Ай да му се не види — си помислих, — струва ми се, че тая превръзка е моя и че някъде аз съм кърпил тоя череп“. Действително това беше нещастният шотландец, братът на Пари, над когото, спомняте ли си, Грослоу беше решил да изпитва силите си и който имаше само половин глава, когато го намерихме.
— Отлично си спомням — каза Портос, — човекът с черните кокошки.
— Именно, същият; той правеше знаци на друг човек, който стоеше от лявата ми страна; обърнах се. и познах честния Гримо, който като мене изяждаше с очи маскирания палач. „О!“ — му рекох аз. И тъй като господин графът употребява тоя звук, когато говори с него, Гримо разбра повикването и се обърна, сякаш движен от пружина; той ме позна от своя страна, посочи с пръст маскирания човек и каза: „А?“ Това значеше: „Видяхте ли?“ — „Дявол да го вземе!“ — отговорих. Разбирахме се отлично един други. Обърнах се отново към нашия шотландец: погледите му бяха също много красноречиви. Накъсо казано, всичко се свърши по най-зловещ начин, както знаете. Народът се разотиде; постепенно почна да се мръква; аз се отдръпнах в един ъгъл на площада заедно с Гримо и шотландеца, на когото дадох знак да остане с нас, и гледах оттам как палачът се върна в кралската стая и почна да се преоблича; сигурно дрехите му бяха окървавени. След това той си сложи черна шапка на главата, зави се с мантия и изчезна. Сетих се, че ще излезе, и изтичах при вратата. Наистина след пет минути видяхме, че слиза по стълбата.
— Тръгнахте ли след него? — извика Атос.
— Да, дявол да го вземе! — каза д’Артанян. — Но това не беше тъй лесно. На всяка крачка той се обръщаше и ние трябваше да се крием или да вземаме равнодушен вид. Лесно можех да го убия, но аз не съм егоист и запазих това удоволствие за вас, Арамис, и за вас, Атос, за да ви
утеша малко. Най-после след половин час ходене по най-криволичещите улици в старата част на града той се приближи до една самотна къщичка, съвсем тиха и неосветена, сякаш никой нямаше вътре. Гримо извади пистолет от широките си панталони. „А?“ — рече той, като ми го показа. „Още не“ — му казах и спрях ръката му. Казах ви, че ми беше хрумнала една мисъл. Човекът с маската се спря пред една ниска врата и извади ключ; но преди да го мушне в ключалката, той се обърна отново да види дали не го следят. Аз се скрих зад едно дърво. Гримо зад един стълб. Шотландецът, който нямаше де да се скрие, се просна по корем на пътя. Без съмнение преследваният от нас не ни забеляза, защото чух, скърцането на ключа; вратата се отвори и той изчезна.