Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Не. Иначе щях да го кажа. Доколкото можах да видя скалите, там няма бързей. Трябва да залитнеш доста навътре, за да паднеш в дълбокото. Не е достатъчно само да се претърколиш по брега. Най-важното обаче според мен е, че Грег не беше толкова зашеметен.

Но Джени си мислеше, че може и да е бил. Къде можеше да е отишъл, докъде можеше да е стигнал, без да го забележат досега? Представи си как Грег се е изправил малко след като Робърт си е тръгнал и в желанието си да го настигне с направил няколко крачки, без да знае накъде стъпва, и е политнал към реката. Вероятно не е бил на себе си от ярост. Погледна сериозното лице на Робърт, който в този момент внимаваше да не изкипи кафето, и се запита какви ли мисли се въртят в главата му. Каквито и да бяха, Джени беше сигурна, че не са свързани с нея.

— Защо държеше толкова да кажеш на полицията, че не сме сгодени? — попита го тя.

— Защото… не сме и си помислих, че като им кажа, ситуацията няма да изглежда толкова мелодраматична. Може и да не е било необходимо. Но и с нищо не може да навреди.

— Как да навреди?

— Ох, Джени, не знам. Полицията обикновено се интересува и от най-малките подробности, когато се случи нещо такова.

— „Нещо такова“? Какво искаш да кажеш? — не преставаше тя, без да може да си обясни откъде идват въпросите й и защо; знаеше само, че не може да ги премълчи.

Робърт се намръщи; може би беше раздразнен, може би беше озадачен.

— Изчезнал е човек или поне така се предполага. Полицията не ме познава, хората от града не ме познават. Откъде да знаят, че не съм бутнал Грег в реката и не съм го оставил да се удави, за да се отърва от съперника си? — Изключи котлона и напълни чашата на Джени, след това сипа и на себе си. — Предполагам, че Грег ще погуляе и накрая ще се появи, но междувременно не е приятно да те разпитват и може би да те подозират, че лъжеш. — Седна на масата с кафето си.

— Според теб те подозират, че лъжеш, така ли?

— Не, не мисля, че ме подозират. На теб така ли ти се стори?

— Не знам. Трудно е да ги разбереш какво мислят. Но смятам, че не беше нужно да им разказваш всичко с толкова подробности.

— Имаш предвид това, че не сме сгодени ли?

— Да — каза тя решително и беше убедена, че е права. — Това не ги интересува. Интересува ги дали Грег наистина е седял на брега и дали е бил в състояние да стигне до пътя.

— Знам. Опитах се да ти обясня защо споменах, защо им казах, че не сме сгодени, Джени, и мисля, че постъпих разумно. Съжалявам, че и ти не мислиш така.

Каза го с мек тон, сякаш искаше да я успокои, но зад мекотата прозираше неумолимост, която я изненада и я накара да изпита болка. Не бяха сгодени, така беше. И може би никога нямаше да бъдат. Усети празнота, внезапна болка и във въображението си видя как Робърт удря Грег с всичка сила, как го блъска към скалите и отива, за да се увери, че е паднал в дълбокото.

— Какво ти е? — попита Робърт.

— Нищо, защо?

— Гледаше толкова…

— Не мога да те разбера — каза му тя.

Робърт стана.

— Джени, какво ти е тази вечер? Кажи ми. Уморена си, нали така? Тази история те разстройва. — Тръгна към нея и спря, протегнатата му ръка се отпусна. — Кое не можеш да разбереш?