Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Ще започнем със салатата — отсече тя.
Робърт не се възпротиви.
Джени осъзна, че на масата няма вино. Каква жалка вечеря! В момента, в който Джени наливаше кафето, пред къщата спря полицейска кола. Робърт стана от масата и отиде да отвори вратата.
Бяха двама — полицай и следовател, които се представиха като Макгрегър и Липенхолц.
— Робърт Форестър — представи се Робърт, — а това е Джени Тийролф. — Робърт им разказа какво се беше случило в събота вечерта. Още сутринта разбрал от Джени, че Грег бил изчезнал, но се обадил на полицията чак сега, защото смятал, че Грег ще се появи.
— Трите копчета са от ръкава на палтото ми.
Двамата го изслушаха спокойно и учтиво. Когато Робърт млъкна, Макгрегър, висок и едър мъж, го попита:
— Защо се сбихте?
Робърт пое дълбоко въздух.
— Според мен на Уинкуп му беше неприятно това, че се виждам с мис Тийролф. Тя развали годежа им. И преди ме беше заплашвал. Очаквах, че това ще се случи, сигурен бях, че той ще потърси повод за сбиване.
Липенхолц кимна.
— Същото чухме и от приятелите на Уинкуп. Доста буен младеж.
— Да. Между другото аз не съм сгоден за мис Тийролф. Тя каза на Уинкуп, че не разваля годежа им заради мен. Но Грег имаше друго мнение по въпроса.
Макгрегър записваше нещо в тефтерчето си.
Липенхолц погледна Робърт.
— Казвате, че когато сте го оставили, той е седял на брега. На какво разстояние беше от реката?
— Според мен на не по-малко от метър-метър и половина — отговори Робърт. — Но беше доста тъмно и не мога да определя точно.
— И вие го оставихте седнал? Не е бил ударен толкова силно, че да лежи на земята?
— Сигурен съм, че беше седнал. Не знам доколко е бил зашеметен.
— Но той е бил толкова зашеметен — продължи Липенхолц, — че няколко минути по-рано е трябвало да го извадите от водата, нали така? Не е излязъл сам?
— Не, доколкото си спомням, не излезе сам.
Мълчание; през това време другият полицай продължаваше да пише.
— Смятате, че той е станал и после пак е паднал във водата? — попита Робърт.
— Не е изключено — отвърна Липенхолц. Той беше дребен, слаб, със светлосини очи и следи от шарка по лявата буза. — В края на краищата кой си оставя колата насред пътя с отворена врата?
Двамата с Макгрегър погледнаха Робърт, после очите и на двамата се отместиха бавно към Джени сякаш за да видят каква ще бъде реакцията й.
— Проверихте ли дали не е при родителите си във Филаделфия? — попита Джени.
— Естествено — каза Липенхолц. — Това беше първото, което направихме. Говорихме и с негови приятели в района. Никой не го е виждал.
Робърт навлажни устните си.
— Каква е водата на това място? Не можах да видя в тъмното. Знам, че има скали…
— Близо до брега има скали. Не са много — каза Макгрегър. — Веднага след скалите става доста дълбоко. Около три метра.
— А ако човек падне; те… скалите… няма ли да го задържат? — попита Робърт.
— Ще го задържат. Ако преди това не се удари в тях — каза Липенхолц. — Ако се удари, може да си остане да лежи върху тях, да се удави и течението да го повлече надолу. — Липенхолц се намръщи. — Какво отговорихте на Уинкуп, когато той ви заплаши, мистър Форестър? Как точно ви заплаши?
— Каза, че ще ми счупи врата или нещо подобно, ако не престана да се виждам с Джени.
— Вие какво му отговорихте?
Робърт сви рамене.
— Казах му: „Добре.“ Нещо такова. Не отвърнах на заплахата му със заплаха, ако това искате да кажете.
— Държахте се хладнокръвно — каза Липенхолц.
— Да, и предполагам, че това го е нервирало.
— Не му казахте, че повече няма да се срещате с мис Тийролф?
— Не.
— Къде се намирахте тогава?
— В паркинга на самолетостроителното предприятие „Лангли“, където работя. Грег ми се обади и каза, че искал да се види с мен. Уговорихме се да се срещнем там.
— Кога беше това? — попита Макгрегър.
— Преди около месец.
— Обаждал ли ви се е оттогава?
— Не. Видях го едва в събота.
— Палтото ви тук ли е? — попита Липенхолц.
Робърт донесе палтото от килера. Липенхолц повдигна десния ръкав и го разгледа, сетне погледна другия ръкав, чиито копчета бяха на мястото си, и кимна.
— Ще продължаваме да наблюдаваме реката — каза Липенхолц мрачно и с въздишка.
Телефонът иззвъня. Джени се извини и отиде в хола. Докато говореше по телефона, двамата полицаи я наблюдаваха през вратата с интерес.
— Да, Мич… Не, не съм, затова ти се обадих. Говори ли с всичките му познати? — Джени видя как двамата полицаи се размърдаха, явно бяха разочаровани. — Ако разбереш нещо, непременно ми се обади… Не знам, Мич… Дочуване.
Джени се върна в кухнята.