Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Съществото, наричано някога Артуро Колбърг, я играеше, въпреки че нямаше нужда от това; беше му забавно да се преструва, че е просто периферна част на огромно общо съзнание, а не възловата му точка. То, единствено сред всички играчи от Земята, разбираше каква е същинската функция на играта: да събере и съсредоточи вниманието на милиони хора едновременно. Да ги накара да мислят за едно и също нещо, с едни и същи термини, в едно и също време — да привлече и синхронизира намеренията им под един шаблон — и да прехвърли цялата тази ментална енергия в мрежата в изключително удобна за употреба форма. То, единствено сред играчите на Земята, можеше да почувства развитието на играта, без да използва технически приспособления.
Достатъчно му беше да затвори очи.
Но не той беше потребителят на тази енергия. Енергията на съсредоточеното внимание по същността си е магическа; по-добре да бъде оставена на експертите. Тя бе насочена с хирургическа точност към изпълнението на една-единствена цел: да подхранва и засилва една мъничка бяла звезда на челото на мисловния образ на Фейт Майкълсън, която виждаше Тан’елкот.
Поначало беше трудно да се предава енергия през границата между зоните с нормално за Земята и Отвъдие поле; Тан’елкот трябваше да се намира в секторите с нормално за Отвъдие поле в Екзозеума, за да могат магическите му сили да функционират, но за да получава енергията, той трябваше да бъде свързан и с мрежата.
Затова, докато седеше коленичил в медитативна поза до леглото, към което лежеше привързана Фейт Майкълсън, Тан’елкот потриваше от време на време обръснатото до голо петно на черепа си, което се намираше точно зад лявото му ухо, напипвайки спретнатия полумесец от шевове. Под тях имаше мислопредавател: технология на Студията, чието предназначение бе да прехвърля данни и енергия между различните полета на Земята и Отвъдие.
Дни наред той седеше неподвижно, крайно съсредоточен; не можеше да позволи на обикновеното изтощение да го ограничава. Детето, лишено от способностите си, трябваше да се поддържа с медикаменти: цикълът от стимуланти и хипноза я поддържаше в състояние на полусън. Периодичните инжекции ѝ позволяваха да навлиза в състояние на „осъзнат сън“ за половин час, а понякога и повече — от гледна точка на Ма’елкот състоянието в REM сън малко се различаваше от бодърстването, — но да ѝ позволят да потъне в по-дълбок сън, щеше да означава да рискуват всичко, което бяха постигнали досега.
Тя не успяваше да си почине напълно, но това се отнасяше и за него.
Всичко щеше да си струва усилията, ако той успееше да се докосне до силата на реката. От време на време иронията от това, че се изтощаваше до такава степен само за да призове сянката на Палас Рил, караше Тан’елкот да се усмихва; но в края на краищата не бяха ли и двамата богове? Той не беше говорил за това с никого; дори не се осмеляваше да мисли за това. Но в сърцето си знаеше, че щом се обедини с речния бог, всичко щеше да е различно. Нямаше да има повече побои и унижения от ръцете на Колбърг.
Колбърг — помисли си той с леко презрение — смяташе, че Палас Рил ще ни донесе проблеми.
Това злобно човече нямаше никаква представа какъв беше същинският проблем. Щом връзката с речния бог се осъществеше, Тан’елкот непременно щеше да му го обясни.
3.
Тя помнеше как острието на Косал се забива между очите ѝ, помнеше звука от разцепването на челната ѝ кост, помнеше кратката вибрация, която накара цялото ѝ тяло да пламти, докато забвението я поглъщаше.
Но нещо се беше променило. Нещо я беше докоснало в необятната празнина на смъртта ѝ; иначе възприятията ѝ нямаше да се възстановят. Усещането проникваше в нея бавно и чисто, както изворна вода се процежда през варовикова скала: тя не беше сама.
Едно тяло, живо, дишащо, с кръв и кости — тяло, което беше нейно, но същевременно не беше: стегнато и слабо, щавена кожа и въже на възли, ръка, която стиска стомана, увита в мокра от пот кожа, бръснат череп…
Тя се вкопчи в тялото и с радостен вой се вля в него. Но то не представляваше празен съд; нечие его вече се беше вкопчило в него, его със същия свиреп копнеж за съществуване — дисциплинирано и насочено съзнание, което се нахвърли върху нейното със силата на абсолютен ужас: отхвърлянето беше толкова яростно, че тялото в мисловната ѝ хватка я опари толкова силно, сякаш се бе потопила в сърцето на слънцето.