Кралство на пепелта

Манон остана без дъх. Обзе я ужас, толкова заслепяващ и обезсилващ, че накара и разума, и тялото ѝ да замръзнат за няколко секунди. Вцепени ги напълно.

Абраксос, Абраксос...

Неин. Той беше неин и тя беше негова... и Мракът ги бе събрал.

Изгуби представа за времето, не знаеше колко ѝ е трябвало, за да се съвземе след нападението. Можеше да е било секунда или цяла минута.

Но светкавично извади стрела от почти изпразнения си колчан. Вятърът почти я изтръгна от пръстите ѝ, но тя съумя да я зареди в лъка си, докато светът се въртеше, въртеше, въртеше, а вятърът виеше свирепо, и се прицели.

Мъжкарят на Искра се замята, когато стрелата ѝ улучи целта си - на косъм разстояние от окото му.

Но не отвори челюсти.

Пастта му не обхващаше гръкляна на Абраксос достатъчно, че да го изтръгне, но ако продължеше да го стиска така, ако прекъснеше притока му на въздух...

Манон изстреля нова стрела. Вятърът я отмести от курса ѝ и тя попадна в челюстта на звяра, забивайки едва върха си в дебелата му кожа.

Искра се смееше. Смееше се, докато Абраксос се бореше и не успяваше да се измъкне...

Манон се огледа за Тринайсетте, за някого, който можеше да ги спаси. Да спаси него.

Онзи, когото обичаше повече от всеки друг, чието място би заела, ако Триликата богиня позволеше, защото предпочиташе нейното гърло да е в онази противна паст...

Ала Тринайсетте се бяха разпилели, пръснати из небето от сестринството на Искра. Астерин и Втората на Искра се бяха вкопчили една в друга, докато уивърните им пропадаха към бойното поле, преплели нокти.

Манон прецени разстоянието до мъжкаря на Искра, до челюстите около гърлото на Абраксос. Прецени здравината на поводите. Ако успееше да увисне на тях, с мъничко късмет можеше да се люшне към уивърна и да пререже шията му, поне колкото да отвори челюсти...

Но крилете на Абраксос започваха да изнемощяват. Опашката му, с която досега се мъчеше да удари нападателя, започна да забавя маховете си.

Не.

Не.

Не и това. Всичко друго, но не и това.

Манон преметна лъка през гърба си и премръзналите ѝ пръсти се заеха с каишите и катарамите на седлото.

Не можеше да го понесе. Нямаше да понесе смъртта му, болката и страха му.

Усещаше смътно, че ридае, че пищи, докато крилете му омекваха.

Щеше да скочи през проклетия вятър, да изхвърли онази кучка от седлото и да пререже гърлото на уивърна ѝ...

Абраксос вече падаше надолу.

Не падаше. Устремил се беше надолу. За да повлече другия уивърн със себе си.

За да оцелее Манон.

- МОЛЯ ТЕ! - Викът ѝ към Искра проехтя над бойното поле, закръжи около целия свят. - МОЛЯ ТЕ!

Беше готова да се моли, да пълзи по корем, ако така щеше да спаси живота му.

Дребничкия уивърн с храбро сърце, който ѝ бе помагал много повече пъти, отколкото тя на него.