Кралство на пепелта

Беше оцеляла. Беше се измъкнала.

От Ендовиер - и от Майев.

А сега трябваше да язди с всички сили към Севера, за да спаси народа си, преди Морат да го е разгромил. Преди Ераван и Майев да пристигнат със същата цел.

Но дори мисията ѝ не прокуждаше онова бреме, притегателната сила откъм запад. Изкушението да надникне към мястото, от което ѝ бе коствало толкова много време да избяга дори след като се беше освободила физически.

Като потеглиха отново след почивката за обяд, се натъкна на Елида от дясната си страна. Момичето яздеше мълчаливо под дърветата с по-изправен гръб отпреди. И с поруменели бузи.

Елин предполагаше с точност каква бе причината за разцъфналата ѝ руменина, както и че ако погледнеше назад към Лоркан, щеше да види удовлетворената, чисто мъжка усмивка по лицето му.

Елида обаче не проговори с думите на влюбена девойка.

- След като Върнън ме отвлече от Перант, не очаквах да зърна Терасен отново.

Елин мигна. Руменината по лицето на Елида избледня и тя стисна устни.

От всички тях единствено новата господарка на Перант бе виждала Морат с очите си. Бе живяла там. И беше оцеляла.

- И аз преди време смятах, че никога няма да го видя пак - отвърна Елин.

По лицето на Елида се изписа умислено изражение.

- През живота ти на асасин или на робиня?

- И двете. - Елин подозираше, че момичето я е доближило именно за да я подтикне да си излее душата, но все пак обясни: - Това беше просто друг вид мъчение в Ендовиер: идеята, че домът ми е едва на няколко километра. И че няма да го зърна за последно, преди да умра.

Тъмните очи на Елида проблеснаха с разбиране.

- И аз вярвах, че ще умра в онази кула, че никой няма да си спомня за мен.

И двете бяха живели като пленници, като робини. И двете бяха мъкнали окови. И още носеха белезите от тях.

Поне Елида. Липсата им по тялото на Елин не преставаше да я терзае, независимо че никога не бе очаквала да страда по тях.

- Но в края на краищата успяхме да се измъкнем - каза Елин. Елида се пресегна и сграбчи ръката ѝ.

- Да, успяхме.

Ала вече ѝ се искаше всичко да приключи. И това желание утежняваше всяка нейна глътка въздух.

Продължиха напред и тъкмо когато Елин забеляза разклонението в пътя - кръстопътя, който щеше да ги отведе към солните мини, рукинът, кръжащ по границата между гората и планината, нададе предупредителен вик.

Елин мълниеносно извади Голдрин. Роуан застана с оръжие до нея и цялата армия спря, оглеждайки гората, небето.

Елин чу предупреждението в мига, в който тъмна фигура се стрелна покрай тях, толкова едра, че скри слънцето над дървесните корони.

Уивърн.

Застенаха тетиви на лъкове, а руките се устремиха след уивърна. Ако разузнавач на Железни зъби ги разкриеше...

Елин приготви магията си. Уивърнът свърна рязко към тях, едва откриваем през гъстата плетеница от клони.

Проблесна светлина. И вълната отблъсна руките - без да ги нарани.

Не беше светлина. А лед, който поблещука ярко, преди да се измени в пламък.