Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Палецът му засегна онази точка от глезена ѝ, където кост се триеше в кост. Елида простена от болка. Той се зае да разтрива мястото предпазливо, почти с благоговение.
С тези ръце бе отнемал животи в не едно кралство. Бледите белези по кожата му го доказваха. Но държеше крака ѝ като малка птичка, като нещо... свещено.
Двамата не споделяха едно легло - креватите бяха твърде тесни, пък и Елида често почти припадаше след вечеря. Но споделяха тази шатра. Той съвестно - понякога твърде съвестно - изоставяше общото им пространство, когато дойдеше време тя да се преоблече или изкъпе.
И сега ваната в единия ъгъл на шатрата им изпускаше пара. Елин топлеше вода за почти целия им лагер, спечелвайки вечното признание както на кралски особи и военачалници, така и на обикновените войници.
Лоркан бавно разсея болката в крака ѝ, редувайки протяжни движения и описването на малки кръгове. И изглеждаше готов да го прави цяла нощ, ако тя пожелаеше.
Но този път поне Елида не умираше за сън. И всеки допир на пръстите му я караше да се изправя по мъничко, стопляше нещо дълбоко в нея.
Палецът му погали свода на стъпалото ѝ и тя издаде тъничък звук. Не от болка, а...
Бузите ѝ пламнаха. И се нагорещиха още повече, когато Лоркан я погледна изпод мигли с озарени от палава искрица тъмни очи.
Елида отвори леко устни. После го перна по рамото. По твърдите му като скала мускули.
- Нарочно го направи.
Без да откъсва очи от нейните, той повтори същото движение.
Прекрасно... чувството беше прекрасно, дявол да го вземе...
Елида изтръгна крака си от ръцете му. И събра бедрата си. Плътно.
Лоркан ѝ отвърна с половинчата усмивка, която накара пръстите на краката ѝ да се свият.
А след това ѝ каза:
- Вече си истинска господарка на Перант.
Знаеше го. Не спираше да мисли за същото по време на тежкия им поход.
- За това ли искаш да си говорим?
Пръстите му не спираха чудотворната си, сластна работа.
- Не сме говорили по въпроса. Най-вече за Върнън.
- Какво за него? - попита Елида с престорено равнодушие. Той отново я стрелна изпод гъстите си мигли, доловил намерението ѝ да се измъкне. Елида въздъхна, вдигайки очи към островърхия таван на шатрата. - Начинът, по който го наказах, не ме ли прави същата като него?
Първия ден изобщо не съжаляваше за решението си. Нито втория. Но през дългите дни след това, когато започваше да се замисля, че Върнън навярно е мъртъв, съвестта я глождеше.
- Май само ти можеш да си отговориш на подобен въпрос - каза Лоркан. Пръстите му спряха върху стъпалото ѝ. - Но мен ако питаш, той си го заслужаваше.
Тъмната му сила затътна в помещението.
- Естествено, че така ще кажеш.
Той сви рамене, без да отрича.
- Бъди убедена, че Перант ще се съвземе след разгрома от моратската армия - подхвърли вместо Лоркан. - И след всичко, което Върнън му е причинил преди това.
Именно тази беше другата мисъл, нагнетяваща се все повече и повече в съзнанието ѝ с всеки следващ километър на север - че градът ѝ, градът на родителите ѝ бе опустошен; че Финула, дойката ѝ, можеше да е сред загиналите, както и че обитателите му вероятно страдаха още.
- Да, ако спечелим войната - отвърна Елида.
Лоркан продължи да разтрива крака ѝ.
- Перант ще се съвземе - повтори той. - Ние ще се погрижим.
- Правил ли си го някога? Издигал ли си нов град от прахта?
- Не - призна той, докато палците му разсейваха болката в изстрадалите ѝ кости. - Досега само съм ги унищожавал. - Той вдигна открити, искрени очи към нея. - Но искам да опитам. С теб.
Елида прочете предложението в погледа му - да съградят заедно не просто нов град, но и нов живот.
Бузите ѝ пламнаха и тя кимна.
- Да - прошепна. - За колкото време ни остава.
Защото, ако оцелееха в тази война, трябваше да се впуснат и в своята лична: безсмъртието му.
Думите ѝ сразиха нещо в очите на Лоркан и ѝ се стори, че се готви да изрече повече от това, ала той само сведе глава. И се зае да развързва другия ѝ ботуш.
- Какво вършиш? - прошушна задъхано тя.
Чевръстите му пръсти - свещени богове, какви пръсти! - се справиха набързо с връзките ѝ.
- Трябва да подържиш крака си в топла вода. И цялата да постоиш вътре. Както казах, работиш прекалено усилено.
- Каза, че трябва да си почивам повече.
- Защото работиш прекалено усилено. - Той посочи с брадичка към ваната, събу другия ѝ ботуш и ѝ помогна да стане. - Ще ида да намеря храна.
- Вече ядох...
- Трябва да ядеш повече.
Предлагаше ѝ уединение, за да не ѝ се налага сама да го поиска. Ето това правеше.
Застанала боса пред него, Елида впери поглед в изсеченото му от гранит лице. И съблече пелерината, сетне и жакета си. Гърлото на Лоркан подскочи.