Сянката на планината

— Ако хората смятат, че общото обективно разбиране между тях е невъзможно по

принцип, то си е тяхна работа. Според мен ако говориш общ език с другите, можеш да

говориш за греха по смислен, нерелигиозен начин. Това имам предвид.

— Тогава какво е грехът? Какво е? — настоя тя.

— Грехът е всичко онова, което наранява любовта.

— Охо! — провикна се Дидие. — Великолепно, Лин! Хайде, Кавита, нахвърли се като

пантера! Дай отпор, момиче!

Кавита се отпусна на стола си. Беше облечена с черна пола и черна блузка без ръкави и с

разтворен цип на врата, бретонът на черната й къса коса — прическа с градски шик

навсякъде по света — падаше на леки ресни над негримираното й трийсетгодишно лице

— толкова хубаво, че би могло да ти продаде всичко.

— Ами ако целият ти живот е грях? — жилна ме тя. — Ами ако всеки твой дъх ранява

любовта?

— Красотата на любовта е в това, че отмива всякакви греховете

— отвърнах.

— Цитираш Карла, а? — изплю насреща ми Кавита. — Много уместно!

Беше сърдита, а аз не го проумявах.

— Да — отвърнах. — Струва си да я цитира човек.

— Бас държа — отвърна тя ядно.

В тона й усещах агресия. Тогава още не разбирах защо.

Бях дошъл в „При Леополд" да я предупредя за новата мания на Мадам Жу. Не обърнах

особено внимание на играта им с Дидие, защото изчаквах в разговора да възникне пауза и да

й кажа каквото знам. Ако бях внимавал повече, можеше да се подготвя за следващата й

реплика.

— Грях? Любов? Как изобщо можеш да произнасяш тези думи, без гръм да те удари?

— Ей, Кавита, я чакай малко! Какво искаш от мен?

— Карла никога не ти е излизала от ума и за миг, докато си лягал с Лиса!

— По дяволите, това пък откъде дойде? Дидие побърза да разсее назряващата буря:

— Навин слага на второ място укриването на беглец за любимо престъпление. Това

допълва профила му. Искаш ли да чуеш какъв е?

— Млъкни, Дидие! — сопна се Кавита.

— Кавита, ако имаш да казваш нещо, изплюй камъчето — казах.

— В лицето ти ми иде да се изплюя! — Тя остави чашата си.

— Давай.

— Лиса смяташе да те напусне заради мен, Лин — каза Кавита. — Преди мен тя беше за

кратко с Розана от художествената галерия, да види какво ще излезе, но с нея бяхме

любовници вече от месеци. И ако те беше напуснала по-рано, за да бъде с мен, днес щеше да

е жива.

„Добре, значи вече сме наясно", помислих си. Очевидно не осъзнаваше иронията да ме

обвинява, че съм изменял на Лиса с мислите си за Карла, докато тя е спяла с Лиса, която

беше с мен. Ревността не се поглежда в огледало, ядът е глух за истината.

— Добре, Кавита. — Станах да си тръгвам. — Дойдох да ти кажа, че онази вечер се

сблъсках с една неосвидетелствана луда на име мадам Жу, която ми каза да стоя по-далече от