Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
теб. Доколкото разбирам, едва ли ще е проблем.
Излязох от бара.
— Лин, моля те! — подвикна след мен Дидие.
Запалих мотора и потеглих към черната банка. После обиколих личните си резервни
фондове. Часовете минаваха, аз говорех с десетки хора, но мислите ми все се връщаха към
Лиса. Прекрасната Лиса.
Любовта винаги е лотос, независимо къде я намираш. Ако Лиса бе открила любовта или
било само развлечението с Кавита Сингх — момиче, което винаги бях харесвал, аз щях да се
радвам за нея.
„Толкова ли сме си били чужди, че не е могла да ми каже за Кавита?"
Лиса винаги ме изненадваше и поне малко объркваше. Ала бях потъвал в целувките й и
винаги я подкрепях, независимо накъде я водеше нейният плаващ ум. Страдах при мисълта, че не сме били достатъчно близки; и още по-голяма болка ми причиняваше мисълта, че
Кавита може и да е права, че Лиса щеше да бъде жива и щастлива, ако ме бе напуснала по-
рано и бе заживяла с Кавита: ако аз, навярно, бях по-честен а тя — по-склонна да признае
истината.
Толкова се измъчвах, че чак се зарадвах, когато получих вест да се срещна с Туарегата.
Налагаше се да пътувам часове наред в натоварения трафик, за да посетя един от най-
опасните умове на града.
ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ТУАРЕГАТА БЕШЕ ПЕНСИОНИРАН СПЕЦИАЛИСТ, работил години наред в
Компанията на Кадербай. Бе пълноправен член на Съвета с право на глас, но никога не
присъстваше на съвещанията, защото бе изтезателят на Компанията.
Работата му бе да осигурява послушание и да изтръгва информация. Мнозина от
Компанията желаеха тази работа да се върши, но никой не се наемаше освен Туарегата. Ала
Туарегата не бе станал изтезател поради садистични наклонности — той просто беше
открил, че притежава съответната дарба.
В Северна Африка, откъдето идваше, той бил психиатър, последовател на Фройд. Никой
не знаеше къде точно. Използваше психиатричните си умения, за да разкрие най-дълбоките
страхове на измъчвания, а после го потенцираше, докато той се подчини. Успехът му, хвалеше
се понякога, бил по-голям от този на психоанализата.
Не бях го виждал от години — откак се оттегли от изтезанията и се премести в Кар. Чух, че върти черно тото от магазин за детски играчки.
Бележката с молба да го посетя по всяко друго време можеше Да ме обезпокои —
Туарегата беше обезпокояващ мъж. Но в онзи Ден се зарадвах, че има за какво да се тревожа, та да си проветря главата.
Поех на север към Кар — тогава относително отдалечено предградие. Бомбай се
разрастваше толкова бързо, че южната му част ~ творческото сърце на града — сама по себе
си се превръщаше в обособен център на бурна дейност: сърце, биещо вътре в по-голямото
сърце на северните предградия.
Свободните парцели вече бяха гъсто застроени с нови жилища и търговски центрове.
Откриваха се нови предприятия за модно облекло, които придаваха блясък на строителните
отломки. Наперените маркови дрехи в бутиците по главните улици се конкурираха с
наперените ментета по уличните сергии, които се отразяваха в лъскавите витрини на
магазините на копираните от тях марки.
Подминавах домове и търговски комплекси, полупостроени, а вече разпродадени, сякаш
самата надежда вече бе определила цената си. Дълги опашки от пълзящи коли съшиваха тези
парчета стремеж в акри амбиция: пълни с коли улици, които прорязваха като белези лицето
и челото на онова, в което превръщахме планетата.
Къщата на Туарегата беше голяма и модерна — марокански палат. Смуглият, облечен в
черно мъж, който ми отвори, приличаше на брадат професор — учен, който разсеяно си
търси очилата, бучнати на темето му.
— Салам алейкум, Туарег.
— Ва алейкум салам, Шантарам — отвърна той и ме дръпна за елека. — Трябваше ли да
идваш с мотора? Влизай, че плашиш съседите.
Той ме поведе през къщата си — отвътре със сводове, сякаш бе някакъв кошер, а ние —
пчелите в него.
— Разбирам.
Минахме под няколко свода и влязохме в стая, където вторият етаж на къщата се губеше
под висок таван.
В средата на стаята една жена стоеше на подиум, висок три стъпки. Беше облечена в
лъскава черна бурка, обшита с черни скъпоценни камъни. Черен дантелен воал покриваше
лицето й — очите й можеха да се взират в моите, но аз в нейните — не.