Сянката на планината

седмица на фестивалния сезон и из цял Бомбай наетите музиканти усъвършенстваха

техниката си за процесиите и сватбите.

Деца, изтръгвайки се от ръцете на родителите си, тичаха да танцуват край тях, подскачаха като скакалци и размятаха тънки крака и ръчички. Родителите им стояха зад

музикантите, пляскаха с ръце и клатеха глави в такт с непогрешния ритъм. Пред публика

тъпанджиите даваха всичко от себе си и почти истерично изстрелваха сърдечните удари към

морето и залязващото слънце отвъд него. Гледах ги, докато сумракът се превръщаше в нощ и

разливаше мастило във въздуха.

„Какво правим с теб, Карла? — помислих си. — Какво правиш ти?"

Свърнах обратно с мотора и се упътих към „При Леополд". Надявах се да заваря Кавита

Сингх и да й разкажа за Мадам Жу. През седмиците, откакто Мадам Жу изплува от сенките

под хотел „Амритсар", на няколко пъти опитах да се свържа с Кавита, но нямах успех и чак

когато хладните погледи на рецепционистите в редакцията на вестника се превърнаха в

стена от недостъпност, разбрах, че тя ме избягва. Не знаех защо Кавита се чувства така или

дали не съм я обидил с нещо, затова реших да дам време на Съдбата да ни срещне отново.

Ала това, че Мадам Жу спомена името й, продължаваше да не ми дава мира и не можех да се

отърся от чувството, че съм длъжен да й го кажа. Най-сетне от един информатор научих, че

Кавита се среща с Дидие всеки следобед между три и четири в „При Леополд".

За голямо разочарование на сервитьорите в „При Леополд" Дидие се бе превърнал в

изгубен любим и те му мъстяха, като го обслужваха с педантична вежливост, защото нищо не

го дразнеше повече от това.

Той опита с обиди да ги изкара от тая нетърпима любезност. Положи максимални

старания — вкара в употреба най-добрите си попадения, които винаги бе пазил в резерв за

спешни случаи. Но това не ги омилостиви и жестоката им любезност забиваше трънче в

гърдите му с всяко противно „моля" и непростимо „благодаря".

— Лин — рече той, седнал с Кавита Сингх на обичайната си маса. — Кое е любимото ти

престъпление?

— Пак ли запя старата песен? — Наведох се да целуна Кавита по бузата, но тя вдигна

чаша към устните си и вместо това само махнах за поздрав. Стиснах ръката на Дидие и се

настаних до него.

— Да, пак старата песен. — Кавита пресуши чашата си наполовина.

— Казах ти вече — метеж.

— Не, това е втори рунд. — Дидие се усмихна, сякаш криеше някаква тайна. — С

Кавита решихме да играем една игра. Ще питаме всички да кажат кое е и второто им любимо

престъпление, а после ще проверим теориите си за тях въз основа на двата отговора.

— Вие имате теории за хората?

— Стига, Лин — усмихна се Кавита. — Само не ми казвай, че нямаш теория за мен.

— Всъщност нямам. А твоята каква е за мен?