Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
земята: сянка от тафта, подплашила плъховете отново да се изпокрият по дупките си.
Спецовете по киселината офейкаха. Близнаците отстъпваха в крачка с Мадам Жу, впили
в мен навъсени погледи.
Бе заплашила Карла, а сега бе насочила вниманието си и към Кавита. Много преди да
угасне желанието да ги последвам и да приключа с всичко завинаги, тя вече беше изчезнала.
Стига смърт. Стига смърт за една нощ.
Прибрах се в апартамента, глътнах едно питие, изпуших последната бучица от
божествения хашиш на Лиса, пуснах музика и потанцувах, а после отворих бележника, за да
пиша.
Фарид и Амир вече ги нямаше. Хануман и Данда ги нямаше. Лодки и колиби на брега
бяха изпепелени. И Викрам го нямаше вече. Викрам на покрива на любовния влак. Нямаше
го.
Промяната е кръвта на времето. Светът се променяше, времето му изтичаше и той се
надигаше под нозете ми като кит, изплувал да си поеме въздух. Шахматните фигури се
местеха сами. Нищо вече не бе същото и знаех, че още много време нищо няма да се промени
към добро.
Починалите наскоро също са наши предци. Ние почитаме веригата на живота и любовта, когато славим живота, а не когато жалим за смъртта. Всички го знаем и всички го казваме, когато си отиде любим човек.
Ала макар и да знаем, че смъртта е вечната истина, и да се утешаваме един друг, болката
от загубата е нещо, което не можем да спрем, а само да смекчим с раняваща нежност.
Плачът е хубаво нещо. В него няма разум, той не може да бъде разумен. Той е чистота и
тя надхвърля разума. Той е есенцията на това, което сме, и огледало на онова, което ще
станем. Любов.
Оплаквах Викрам. Знаех, че не е убит, а освободен — пленник на душата и вечен беглец, но продължих да изливам в пресъхналия кладенец танц и сълзи.
Впусках се в речи, бълнувах, дращех в бележника си странни неща и те навярно бяха
истина. Ръката ми сновеше напред-назад по страниците като звяр в клетка. Когато погледът
ми се замъгли и черните писмена заприличаха на черния дантелен воал на Мадам Жу, аз
заспах, оплетен в паяжината на кошмарите. Пленен, очаквах смъртта да се прокрадне до мен.
ДЕСЕТА ЧАСТ
ПЕТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ГРЕХЪТ Е РАЗЕДИНЕНИЕ, а нищо не ни разединява повече един от друг както най-
големия грях: войната. Борбата за власт в южния престъпен свят на Бомбай накара
приятелите да застанат срещу приятели, враговете да нападат без предупреждение, а
полицаите да се молят за мир, защото враждата разваляше бизнеса на всички.
Под ръководството на Вишну „Скорпионите" се прегрупираха и доведоха в Бомбай още
двайсет души от северния щат Утар Прадеш — опитни улични бойци, недоволни патриоти, които само седмица след пристигането си превзеха района на „Флора" и квартал „Форт" от
Компанията на Санджай.
Компанията, виждайки как къс по къс превземат империята й, реагира бързо на
нашествието от Севера и уби водача им на няма и сто метра от къщата му.
„Хюсеин с двете", един от първите воини на Кадербай отпреди десетилетия, прегради
пътя на колата на Санджай, когато босът потегляше от дома си, и изпразни пистолетите си в
стъклото. Санджай и двамата му афгански стражи паднаха мъртви.
Хюсеин прекръсти Компанията на свое име, както често постъпват цареубийците, и
издигна Тарик, момчето крал, за глава на Съвета на новата Компания на Хюсеин. Като член
на Съвета първата работа на Тарик бе призивът му за смърт. „Избийте ги всичките! —
повтаряха, че бил казал. — Избийте ги всичките, вземете им всичко!"
Това стана и новият девиз на Компанията на Хюсеин — „Вземете им всичко!"… А
някога бе „Храброст и истина".
Грях върху грях се трупаше, докато тежкият товар съдра окончателно дрехата на
толерантността, а зимните ветрове отнесоха и последните оръфани краища на честа и
доверието и оголиха омразата пред погледите на всички.
Карла отново ми проговори, но сега бе далеч по-заета — твърде заета, за да споделя
масата с мен повече от веднъж, и то през ден. Самоубийството на Викрам за дълго я сломи
физически, така ми се стори, или може би само ми показваше онова, което не бих признал
сам.
Тя престана да се смее и да се усмихва; известно време бе Карла, каквато я бях срещнал