Сянката на планината

тафта, дълга до земята, която скриваше краката й.

Сигурно бе с обувки на много високи платформи, защото воалът на дребната жена се

намираше почти срещу очите ми. Светлината грееше през дантелата и осветяваше лицето й

отдолу.

Реших, че всичко това е замислено, за да демонстрира прословутата си красота.

Неуспешно. Тя продължаваше да се смее.

— Вижте, Мадам, уморен съм — казах.

— Приятелят ти Викрам умря тази вечер — изстреля тя в отговор и угаси фенерчето.

Разбрах. Светлината не беше да светва, а за да угасва. Във внезапно падналия мрак

лицето й бе дишаща сянка.

— Викрам?

— Каубоят. Умря.

Взрях се гневно в черната материя на лицето й и се замислих за нейните спецове по

киселината и Карла. — Не ви вярвам.

— Истина е — отвърна.

Наклони леко глава настрана и впери в мен невидимите си очи.

Наблюдавах специалистите. Бях виждал техни жертви. Някои дори познавах — хора със

заличени черти, изпънати маски от кожа с дупки за дишане на мястото на носа и устата, без

очи. Те просеха по улиците и общуваха чрез докосвания. Мисълта за тях още повече разпали

гнева ми и това беше добре, защото ме обзе страх.

— Откъде знаете?

— Вече е влязло в архива — отвърна тя. — Според полицейския протокол е извършил

самоубийство.

— Невъзможно.

— Възможно е и е истина — прошептя. — Инжектирал си наведнъж всичкия запас

хероин за една седмица. Имало и предсмъртно писмо. Имам копие. Желаеш ли да го видиш?

— Знаете ли, Мадам, само два пъти съм ви срещал, а вече ми се иска да не бях ви срещал

първия път.

— Аз му дадох дрогата — каза мадам Жу.

„О, не! — примоли се разумът ми. — Не, моля!"

— Най-евтиното ми убийство — заяви. — Де да можеше всички хора, които мразя, да

бяха наркомани! Животът щеше да е толкова лесен.

Тя се разсмя. Дишах тежко. Трудно ми бе да следя и четиримата. Петима, ако броим и

този паяк, голям колкото дребна жена, на име Мадам Жу.

Алеята под арката бе тъмна и пуста. По улиците нямаше жива Душа.

— Той ме измами, и то за бижута — изсъска тя. — Мен никой не ме мами. Особено за

бижута. Това е предупреждение, Шантарам. Стой далече от нея.

— Защо не дойдете пак да поговорите за това лично с Карла? С Удоволствие бих

погледал.

— Не от Карла, глупако! От Кавита Сингх! Стой далеч от Кавита!

Бавно извадих ножовете. Близнаците измъкнаха от ръкавите си палки. Спецовете по

киселината се залюляха на пети, готови да я плиснат.

Мадам Жу бе само на един скок разстояние. С точно засилване можех да я сграбча и да я

метна към специалистите. Добър план. План на един удар на сърцето от осъществяване.

— Хайде, давайте да приключим с това — заявих.

— Не тази вечер, Шантарам — дръпна се тя назад. — Но съм убедена, че тези думи не

ги чуваш за първи път.

Тя бавно отстъпи заднишком, олюлявайки се на платформите, роклята й се влачеше по