Сянката на планината

Не разбирах това. Та нали се бяха възползвали от услугите му — можеха да се откажат от

тях, но не го направиха. В Компанията аз се занимавах с паспортите и не ми се налагаше да

прибягвам до него. Същата тази Компания обаче ме бе закриляла в Бомбай години наред, затова кой бях аз, че да съдя другите?

Дали харесвах онова, което вършеше той? Не. Но човек невинаги е това, което върши.

Бях го научил по трудния начин.

— Знаеш ли… — Той изпусна доволно облаче дим. — Ти си един от четиримата, които

са ми стискали ръката през онези години в Компанията. Знаеш ли кои са другите трима?

— Кадербай, Махмуд Мелбааф и Абдула Тахери — предположих. Той се разсмя.

— Правилно! Баща ми казваше: тръгнеш ли на бой, пред себе си тури викинг, а зад себе

си персиец. Ако викингът не победи, няма Да умреш сам — персиецът няма да те остави, без

и той да загине.

— Мисля, че ние всички носим достатъчно война в себе си, ако имаме нужда от нея, Туарег.

— На философски теми ли минахме, Шантарам?

Всъщност се усещах здраво напушен. Чашката на наргилето бе голяма колкото

слънчоглед, а пътят до дома беше дълъг. Трябваше Да се стегна. От малкото разговори с

Туарегата, които бях водил, знаех, че той никога не излиза от роля.

— Искам да кажа, че когато залогът е нещо, което обичаме, ние се борим. Няма

значение кои сме и откъде сме. Никой не контролира това.

Той отново се разсмя.

— Ще ми се да бяхме водили повече такива разговори и да можеше пак да ги водим —

рече. — Но след днешната ни среща ти няма да стъпиш повече в къщата ми, освен ако

животът ми не зависи от това. Днес случаят е специален, но аз все пак твърде високо ценя

частния си живот. Разбираш, нали?

Второто дръпване от наргилето започваше да ми въздейства — времето се прозина и

задряма. Лицето на Туарегата се размаза, внезапно доби свирепо изражение, после —

добродушно, а той не помръдваше.

„Всичко е наред, успокоих се наум. Не изтезателят трябва да те притеснява, а

психиатърът."

— Разбирам — отвърнах с надеждата, че гласът ми не прозвуча тъй пискливо, както го

чух в главата си.

— Добре. — Той отново разпали наргилето. — Ирландецът. Ти го търсиш, а аз знам къде

е.

Конканън. За миг тази ирония да открия личния си мъчител чрез професионален

мъчител, ми дойде в повече. Бях напушен и избухнах в смях.

— Извинявай, Туарег — рекох, щом се овладях. — Това, че знаеш къде е, ме радва, аз

също бих искал да знам. Не се смея на думите ти. Просто този ирландец някак разсмива, колкото и да искаш да му навредиш.

— Същата работа като братовчед ми Гулаб — отвърна Туарегата. — Чак когато трима от

нас в семейството го раниха, влезе в пътя.

— И продължава така?

— Абсолютно. Станал е същински светец.