Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Карла беше потресена и отвратена. Каква загуба!
После надзърна в другата стая. Руди Ротман лежеше в ъгъла. Беше двадесет и две годишен, висок и атлетичен. Сега очите му бяха затворени и той стенеше от болка.
Майка му, Ханелоре, беше коленичила до него.
Някога красивата блондинка беше отслабнала и посивяла.
— Какво стана? — попита Карла и със страх зачака отговора. — Полицията — отговори Ханелоре. — Обвиниха съпруга ми, че лекува арийски пациенти. Отведоха го.
Руди опита да им попречи да опустошат къщата. Те му… Тя се задави.
Карла остави кошницата и приклекна до Ханелоре.
— Какво направиха?
Ханелоре си възвърна способността да говори и прошепна:
— Счупиха му ръцете.
Карла веднага забеляза това. Ръцете на Руди бяха червени и ужасно изкривени. Изглежда, полицаите бяха чупили пръстите му един по един. Нищо чудно, че стенеше. На Карла й призля. Но тя се сблъскваше с ужаси всеки ден и умееше да потиска личните си чувства и да оказва практическа помощ.
— Трябва му морфин — рече тя.
Ханелоре посочи отломките по пода.
— И да сме имали някакъв, вече нямаме.
Карла бе обзета от искрен гняв. Дори болниците страдаха от недостиг на материали, а тук полицията беше похабила ценни медикаменти в разрушителната си оргия.
— Донесох ви морфин.
Тя извади от чантата ампула с бистра течност и новата спринцовка. Бързо я разпечата и я напълни с лекарството. После инжектира Руди. Подейства почти мигновено. Стенанията секнаха. Руди отвори очи и погледна Карла.
— Ти си ангел — рече, затвори очи и сякаш заспа.
— Трябва да опитаме да наместим пръстите му, за да могат костите да зараснат правилно — каза Карла. Докосна лявата ръка на Руди. Нямаше реакция. Тя стисна ръката и я повдигна. Той пак не помръдна. — Никога не съм намествала кости — обясни Ханелоре. — Макар че достатъчно често съм виждала как се прави. — И аз така. Но по-добре да опитаме. Аз ще работя върху лявата ръка, Вие върху дясната. Трябва да свършим, преди лекарството да престане да действа. Бог е свидетел, че ще го боли предостатъчно.
— Добре — отвърна Ханелоре.
Карла се позабави още миг. Майка й имаше право. Те трябваше да сторят всичко по силите си, за да сложат край на нацисткия Режим, дори и това да означаваше да предадат родината си. Тя вече не се съмняваше в това.
— Да го направим.
Нежно и внимателно двете жени започнаха да наместват счупените пръсти на Руди.
II
Томас Маке посещаваше бара Таненберг всеки петък следобед. Заведението не беше кой знае какво. На едната стена се мъдреше рамкирана фотография на съдържателя, Фриц, в униформа от Голямата война — с двадесет и пет години по-млад и без бирено коремче. Твърдеше, че е убил деветима руси в битката при Таненберг. Разполагаше с няколко маси и столове, но редовните клиенти сядаха на бара. Подвързаното с кожа меню беше почти пълна измислица — тук сервираха само наденички с картофи и наденички без картофи. Ала от другата страна на улицата се намираше участъкът Кройцберг, затова и барът беше полицейски. Ще рече — тук свободно се нарушаваха всички правила. Играеше се комар, улични момичета извършваха услугите си в клозета, а инспекторите по храните от берлинската градска управа не припарваха в кухнята. Барът отваряше със събуждането на Фриц и затваряше, когато и последният пияница се отправеше към дома. Маке беше полицай с нисък чин в Кройцберг преди години преди нацистите да дойдат на власт и хората като него да получат възможност да се издигнат. Някои от бившите му колеги още пиеха в Таненберг и той беше сигурен, че може да види една-две познати физиономии. Все още му беше приятно да разговаря със стари приятели, ако и да се беше издигнал толкова над тях като инспектор и член на СС. — Добре направи ти, Томас. Това ти го признавам — рече му Бернхард Енгел, който през тридесет и втора беше сержант и началник на Маке и си остана сержант. — Пожелавам ти късмет, синко. Енгел вдигна до устните си халбата бира, с която Маке го почерпи. — Не оспорвам — отговори Маке. — Но ще отбележа, че със суперинтендант Крингелайн е много по-трудно да се работи, отколкото с тебе. — Твърде мек бях с вас, момчетата — призна Бернхард. — Не бих казал „мек“ — изсмя се пренебрежително друг стар другар, Франц Едел. Маке погледна през прозореца и видя отпред да спира един мотоциклет, управляван от младеж в светло синя куртка с колан на офицер от военновъздушните сили. Изглеждаше познат — Маке го беше виждал някъде преди. Въздълга червеникаво-руса коса падаше над патрицианското чело на младия човек. Той прекоси тротоара и влезе в Таненберг. Маке си спомни името му. Вернер Франк, разглезеният син на фабриканта Луди Франк. Вернер отиде на бара и поръча кутия цигари Кемъл. „Колко предвидимо“, помисли Маке — коцкарчето пушеше цигари американски тип, макар и немско производство. Вернер плати, отвори пакета, измъкна цигара и поиска огънче от Фриц. Врътна се да си ходи, тарикатски захапал цигарата, и улови погледа на Маке. Позамисли се за миг и рече: