Зимата на света [bg]

Оттогава излизаха редовно.

Днес щяха да обядват с бащата на Володя. Володя си беше уговорил среща на фонтана преди обеда, за да разполагат с няколко минути насаме. Зоя го дари с ослепителната си усмивка и се изправи на пръсти, за да го целуне. Беше висока, но той беше още по-висок. Наслади се на целувката. Усещаше меките й влажни устни. Твърде кратко. Володя още не беше напълно сигурен за нея. Все още „излизаха заедно“, както се изразяваха хората от по-старото поколение. Много се целуваха, обаче още не бяха спали заедно. Не бяха много млади — тя беше на двадесет и осем години, той — на двадесет и седем. Въпреки това, Володя имаше усещането, че тя не би спала с него, ако не е готова. Част от него отказваше да повярва, че е възможно някога да прекара и една нощ с това момиче-мечта. Тя изглеждаше прекалено руса, прекалено умна, прекалено висока, прекалено хладнокръвна, прекалено сексапилна, та да се отдаде на някой мъж. Със сигурност Володя нямаше никога да бъде допуснат да гледа как тя се съблича, да съзерцава голото й тяло, да я докосва навсякъде, да легне върху нея… Вървяха през дългия тесен парк. От едната страна имаше оживена улица, а от другата по цялото протежение на парка бяха надвиснали кремълските кули. — Като ги погледнеш, ще си речеш, че нашите владетели са били затворници на народа.

— А не обратното — съгласи се Зоя.

Володя се озърна, но никой не ги беше чул. Въпреки това, беше глупаво да се говори така.

— Не е чудно, че баща ми те смята за опасна.

— Мислех, че и ти си като него.

— Ще ми се. Той е герой. Щурмувал е Зимния дворец! Не смятам, че аз някога бих променил хода на историята. — Знам, знам. Обаче той е толкова тесногръд и консервативен. Ти не си такъв. Володя си каза, че всъщност много прилича на баща си, но не смяташе да спори. — Свободен ли си тази вечер? — попита Зоя. — Бих искала да ти сготвя нещо.

— Можеш да се обзаложиш, че съм свободен.

Досега тя не го беше канила у дома си.

— Имам месо.

— Страхотно!

Хубавото говеждо беше лукс дори и за привилегировано домакинство като това на Володя. — А и Ковальови са извън града. Това пък беше още по-добра новина. Подобно на мнозина московчани, Зоя живееше в чужд апартамент. Разполагаше с две стаи, а кухнята и банята делеше с друг един учен, доктор Ковальов, и неговите съпруга и дете. Но Ковальови бяха заминали, така че Зоя и Володя можеха да се ширят. Пулсът му се ускори.

— Да си нося ли четка за зъби?

Зоя му се усмихна тайнствено и не отговори.

Излязоха от парка и се насочиха към един ресторант от другата страна на улицата. Повечето ресторанти не работеха, но в центъра на града имаше много учреждения и тамошните служители трябваше да обядват все някъде. Така че няколко заведения бяха оцелели. Григорий Пешков беше на маса на тротоара. В пределите на Кремъл имаше по-добри ресторанти, обаче на него му се нравеше хората да го виждат по места, посещавани от обикновените граждани. Щеше му се да покаже, че генералската униформа не го поставя над простия народ. Въпреки това, беше подбрал маса по-далечко от останалите, за да не го подслушват. Старият Пешков не одобряваше Зоя, но дори и той беше подвластен на нейния чар. Изправи се и я целуна по двете страни. Поръчаха картофени пирожки и пиво. Единствената друга възможност беше сельодка с водка. — Днес няма да Ви говоря за ядрена физика, генерале. Приемете, че още вярвам във всичко, което Ви казах последния път. Не искам да Ви отегчавам.