Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Към свиващия се строй с пълна скорост се носеше ангмарската кавалерия. Вееха се черните наметала, викът „Анг-мар! Анг-мар!“ надвика шума на битката, на хобитът за миг му се стори, че е отново на полето под Ануминас.

Но това не беше Ануминас. Това беше Исенската Дъга и не стоеше до тях несъкрушимият хирд, не се издигаше металната четина на копията на яките джуджета. Малко над триста мечоносци и стрелци – срещу няколко хиляди ангмарци. Строят от конски муцуни се приближаваше, приближаваше, копитата поглъщаха равнината и първите редици на атакуващите вдигнаха арбалетите...

- Два пръста вляво, стреляй! – колкото имаше сили закрещя Фолко, давайки на своите поправката, отнесена към вятъра, и сам пусна тетивата.

Никога, нито преди това, нито после, Фолко не беше стрелял по-добре и по-бързо. Той забрави за оръжието в ръцете си, смъртта като че ли седеше на изтеглената към ухото му ръка. Подобно на онова, как се забави всичко в битката при Дол-Гулдур, така и сега времето услужливо запълзя, и той успяваше всичко. Ръката теглеше тетивата, пускаше я, веднага слагаше следващата стрела, а очите вече набелязваха поредната цел – и отново писък на откъсналото се оперено парче дърво и звънкия удар на тетивата по насечената от стотици подобни удари ръкавица на лявата китка...

Ангмарците препускаха и загиваха. Сгромолясваха се коне, падаха хора, като че ли самата смърт ги сочеше с костеливия си пръст. Броени стъпки оставаха да преминат предните, за да се забият най-после в купчината дръзки...

Но те не ги преминаха. Първите десетки на конниците, вече опънали тетивите на арбалетите, бяха избити до крак, падащите коне накараха животните зад тях да скачат, за да не паднат и самите те, затова първият залп на арбалетчиците пропадна, кажи-речи даром, а за втори не удари миг, оказал се последен в живота на мнозината, които разредиха оръжието си...

Дузина стрели в минута е задължен да пусне майстор на стрелба, желаейки да потвърди званието си. Легендарният Леголас бе завещал това на колегите си. Тази граница многократно я преминаха почти всички, които се оказаха в този ден до хобита, и стрелите им не отидоха на вятъра – изглеждащият несъкрушим клин ангмарци се разпръсна, разби се също както под дебелите арбалетни стрели на същите тези воини се пилееха плътните редици на арнорските бронирани бойци...

Воините на Ангмар в безредие отстъпиха настрани. И веднага, като че ли отстъплението им послужи за общ сигнал, тръгнаха приготвилите се за атака, чакащи през цялото това време резервни рохански конни полкове.

Кралят ги държеше в резерв, въпреки че загиваше пехотата на Западен Волд, с гърди спряла напора на главните сили на врага, макар че паднаха мнозина от онези, които задържаха воините на Господаря на крилата на роханската войска, извила се подобно на добре опънат лък. Свежата конница дочака часа си, Дойде време да се плаща за поражението на Андуин. Днес онзи неуспех няма да се повтори. Вражески обход няма да има. Полковете на Олмер са в капан, няма къде да се дянат, ще ги отрежат от брега и ще ги съберат на куп като горски зверове при ловна хайка.