Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Отначало никой не разбра какво стана. Някъде на лявото крило на войските на Пределите внезапно се надигна някаква суматоха, разнесоха се нечии неразбираеми бойни викове. Сърцето на хобита подскочи като топка, отново, както и в минутите на победния натиск на Андуин, възторгът стисна гърлото му... и тогава строят на воините от Рохан, стискащ в пръстен полковете на Олмер, не издържа. Там на лявото крило конницата неочаквано се разтвори настрани, в бойния ред на воините на Пределите се появи широка пролука. В нея се замяркаха редици на взелите се неизвестно откъде пеши воини с големи, прилични на корито щитове. Миг и паметта намери отговора: дунландците!

Дълги векове те чакаха този час, жителите на незабележимата страна до разклоненията на Мъгливите планини. Чакаха, събираха сили, омраза и бойно изкуство. Те не бяха забравили изтърпените от роханците обиди и не бе важно сега дали истински или мними, не бяха забравили и битката под стените на Хорнбург. Хобитът си спомни думите на Олмер: дунландците презират потомците на онези, които взеха живота си от ръцете на крал Теоден. Още в първия поход на Олмер срещу Арнор дунландците опитаха с меч и копие здравината на вражеския строй, хирда се оказа костелив за зъбите им орех, но тук дунландците взимаха реванш за миналите си неуспехи.

Те вървяха плътно, очевидно подражавайки на хирда. Никой не можеше да каже, откъде са се взели тук – или това беше хитра маневра на Олмер, или самите планинци по собствена воля бяха тръгнали да делят с Господаря кървавата жътва, но най-важното дунландците успяха да направят – пръстенът на роханските войски беше разкъсан, хазгите и ангмарците се устремиха в дупката.

Конницата е добра, когато има къде са се разгърне, в образувалата се бъркотия конниците на Пределите се оказаха обкръжени от всички страни от многобройната и упорита пехота на врага. Тайно събраните близо до бойното поле полкове на дунландците с мъртва хватка се бяха вкопчили в роханските конници. Копията не знаеха почивка и вцепенилият се от ужас хобит видя как морето от врагове поглъща самотните рифове на все още сражаващите се конни стотни на лявото крило.

Спасявайки своите, на север удариха отбраните хиляди на кралската гвардия на Пределите. Самият владетелят на Рохан ги водеше и само могъщият Тулкас знае, по какъв начин те успяха да хвърлят скъпоценните си коне на дунландските копия, чупейки строя им, преобръщайки ги и мачкайки съпротивляващите се, посичайки и промушвайки опитващите се да се спасят с бягство и подлагащите гръб. Роханският клин проби дунландската стена от щитове – това беше последното, което видя хобитът, защото затихналия за минута-две бой на тяхното крило се разгоря отново и той загуби от поглед кралското знаме на Пределите.