Драконите на сломеното слънце [bg]

Кралят се отпусна.

— Тя е най-красивата жена, която някога съм срещал, Кайрин! Тъй нежна и деликатна. А очите й! Никога не съм виждал такива очи!

— И все пак — укори го Кайрин — тя е Рицар на Нерака. Една от онези, които пожелаха унищожението ни.

— В резултат на грешка! — извика пламенно Силван, преобразявайки се в миг. — Сигурен съм! Рицарите са я омагьосали или… или държат семейството й и я заплашват или… може да има хиляди причини! В действителност тя е тук, за да ни спаси.

— Но доведе със себе си армия въоръжени до зъби човеци — отвърна сухо братовчед му.

— Ще се убедиш и сам — предсказа младият крал. — И ще видиш, че съм бил прав. Ще ти го докажа. — Той се обърна към него. — Знаеш ли какво направих? През нощта отидох да я освободя. Да! Изрязах дупка в палатката й. Исках да отключа оковите й, но тя отказа.

— Направил си какво? — възкликна ужасено Кайрин. — Братовчеде…

— Няма значение — каза Силван, като отново се извърна. Пламъкът бе изчезнал и ледът отново владееше държанието му. — Не искам да го обсъждаме. Пък и не трябваше да ти казвам. И ти си като останалите. Вън! Остави ме сам.

Кайрин реши, че ще бъде най-добре да се подчини. Почти бе излязъл, когато почувства как Силван го улавя грубо за рамото, за да го накара да спре.

— Да не би да се каниш да изтичаш при Конал и да му разкажеш за разговора ни? Защото ако това е…

— Няма, братовчеде — отвърна тихо Кайрин. — Ще запазя думите ти в тайна. Не е необходимо да ме заплашваш.

Младежът го погледна засрамено. Измърмори нещо, пусна го и му обърна гръб.

Натъжен, разтревожен и изплашен едновременно за хората и своя братовчед, Кайрин остана пред палатката, като се опитваше да измисли някакъв план за действие. Нямаше доверие на момичето. Не знаеше много за нравите на Рицарите на Нерака, но не можеше да повярва, че биха произвели в команден чин някой против волята му. И макар елфите по правило да не обичат да говорят добре за човеците, войниците с нежелание признаваха колко храбро и дисциплинирано са се държали рицарите по време на битката. Дори генерал Конал, който презираше расата им, приемаше, че са се сражавали добре и че, макар да бяха отстъпили, в отстъплението им е имало ред и здрав разум. Освен това бяха последвали момичето през щита в страна, в която вероятно не ги очакваше друго освен смърт. Не, тези мъже не служеха на офицер, който е попаднал случайно или по принуда сред тях.

Не момичето бе омагьосано. То омагьосваше хората около себе си. Силван определено бе очарован от нея. А и младият крал беше във възрастта, когато мъжете на елфите за пръв път започват да усещат страстта във вените си и често се влюбват в самото понятие за любовта. Възраст, когато е лесно да се опиеш от самата идея за обожанието. „Обичам да обичам обичта си“, беше припевът на една популярна елфическа песен. Колко жалко, че съдбата буквално бе хвърлила в ръцете на Силван това екзотично и красиво момиче от расата на човеците.