Гравитационна дъга [bg]

Онзи сезон Пьоклер обръщаше взор към детството, към нараненото куче. През тези мокри самотни разходки той се отдаваше на мрачни размисли за Лени: съчиняваше сценарии, в които двамата щяха да се срещнат отново, в някаква елегантна и драматична обстановка — министерство, театрално фоайе — той плътно заобиколен от две-три окичени с бижута красавици, генерали и индустриалци се надпреварват да запалят американските му цигари и да слушат неговите импровизирани решения на проблеми, които остават неразбрани от Лени. Най-удовлетворителната от тези фантазии обикновено идваше, когато Пьоклер седеше в тоалетната — обхванат от познатото приятно очакване, той потропваше с крака и фанфари шепнеха от устните му…

Но бремето на неговото окаяно берлинско „аз“ не го оставаше. Пьоклер му говореше, слушаше го, проучваше го, и все пак то отказваше да се разсее, разтвори или да избяга, то упорстваше, просеше милостиня на всички входове към неговия живот, умоляваше безмълвно и настоятелно с очи, с ръце напълно уверени в своето умение да внушават угризения на съвестта и вина. Симулирането на усърдна трудова заетост в Пенемюнде и приятната компания в кръчмата на господин Халигер на остров Ои — всичко това отмерваше времето докато настъпят подходящи за изстрелване атмосферни условия — и Пьоклер ставаше по-беззащитен от всякога. Неговите уединени студени нощи, картите и шахмата, изцяло мъжките пиянски сбирки, кошмарите от които трябваше да се избавя собственолично, защото нямаше друга ръка, която да го разтърси и събуди, нямаше кой да го прегърне, когато сенките заиграят по завесите — всичко това го застигна в онзи ноември, вероятно с неговото съгласие. Защитен рефлекс. Понеже се случваше нещо плашещо. Защото веднъж или дваж, преди разсъмване сред предизвиканите от ефедрина845 ранноутринни кимания да, да, добре, да, при мисълта за някоя конструкция, която носиш не в главата, а върху нея, и усещаш как тя се поклаща извън периферното ти зрение, поклаща се в напразен стремеж да постигне равновесие — той осъзнаваше, че се отнася… биваше допуснат до изчисленията, чертежите, диаграмите и дори до наличните недовършени машинарии… всеки път, веднага щом се случеше нещо подобно, той се паникьосваше и отдръпваше в крепостта на будния Пьоклер, с блъскащо сърце, отмалели ръце и крака, накъсано тихо дишане хънх… Нещо заплашваше да му създаде проблеми, нещо тук, сред книжата. След като страхът от изчезване бе назован, Пьоклер вече знаеше, че това е Ракетата, която го примамва. Но макар и да знаеше също, че нещо като това изчезване ще му даде възможността да се освободи от своя провал и самота, той все още не бе напълно убеден… Ето защо той сновеше из цялата Зона, като шибър на сервомеханизъм с шумно подаване, между двете желания, лична идентичност и безлично спасение. Мондауген виждаше и разбираше всичко това. Той може да вниква в душата на Пьоклер. Не бе удивително, че въпреки проявеното от него състрадание, той не разполагаше с безплатен съвет за своя приятел. Пьоклер трябваше да търси собствен път към своя нулев сигнал, към своята вярна посока.